— „Сините хълмове на спомените“ — казва Кейт. И тя я е гледала. — Беше доста мрачна постановка — добавя тя. — Едно от децата умира.
Известно време мълчим. Замислям се за бебето и притискам корема си.
Кейт сякаш чете мислите ми, защото заговаря за Алис Ървинг.
— Открили са я малко по-надолу. В градината на сградата, където ти си живяла някога. Чела ли си статиите ми във вестника?
— Да — отвръщам, — четох ги.
— Опитвам се да разбера какво се е случило с Алис — казва тя. — Полицаите смятат, че е заровена там, когато ти си живяла на номер шейсет и три заедно с майка си.
— Не го вярвам — отсичам аз. — Говорих с мама за това. Тя също не вярва.
— Но се случва — възразява тя и се обръща към мен, за да може да ме гледа, докато говорим. — Разкажи ми за онези години. На колко беше ти самата? В началото на осемдесетте… Трябва да си била на тринайсет или четиринайсет години.
Кимам.
— Помниш ли онова време? — пита тя. Настоятелна е. — Сигурно не ти е било лесно да живееш в обща къща на тази възраст. Тогава човек има нужда от лично пространство, нали? Но майка ти и Барбара Уолкър също са живели там. Трудно е да пазиш нещо… тайните си, когато хората живеят един върху друг.
— Нямаш представа — изтърсвам аз. Не исках да го казвам на глас, но то излезе само.
— На мен ли го казваш — кима тя. — Трябваше да крия в училище книгите, които всички момичета четяхме тайно. „Торбарите“7 например, сега се сещам за нея. А ти какви неща криеше?
Пита, сякаш знае какво.
Не знам как да й отговоря, без да предам себе си.
— Ема, има ли твоята тайна нещо общо със заровеното бебе? — пита тя. Гласът й е мек и хипнотичен. Приканва ме да говоря.
Думата „бебе“, започва да подскача из главата ми. „Бебе, бебе, бебе.“
— Не искам да говоря за това — казвам накрая. — То ме разстройва ужасно много.
— Кое?
— Бебето — отвръщам.
— Алис ли?
— Не, моето бебе — казвам аз.
Започвам да се полюлявам леко на стената. Успокоявам се, както правеше мама едно време.
— Твоето бебе ли? — пита Кейт. — Какво искаш да кажеш?
Мисля, че тайно се надявах да ме попита. Исках да й разкажа. Исках да излезе от мен. Тя може да е моят бръснач.
— Забременях, когато бях на четиринайсет — изтърсвам директно.
— Божичко, та ти си била още дете! — казва тя и взима ръката ми като на изповед.
Мислех си, че когато най-после призная пред някого, ще има ужасни крясъци, укори и обвинения, но ето че светът продължава да се върти, както досега. Ние все още седим на оградата, а пушачите продължават да махат на шофьорите.
— Искаш ли да намерим удобно местенце и да поговорим? — пита тя. — Сигурно ти е студено тук. „Кралският дъб“ е зад ъгъла.
Поклащам глава. И досега не мога да понасям около мен да има много хора.
— Може да поседим в колата ми, ако искаш — предлага Кейт, сякаш разбрала, че нещо ме смущава. Може би наистина разбира. Не знам защо, но й вярвам.
Влизаме в колата й и тя започва с леки въпроси. Пита ме знае ли и друг за бебето. Например Барбара или Джуд.
Поклащам глава.
— Как си успяла да го запазиш в тайна? Сигурно си била много уплашена — чуди се тя.
В тона й няма укор, само съчувствие. Не ми казва да спра да говоря за това, както прави Хари. Не ме смята за луда.
Искам да й разкажа за всички лъжи, да й разкажа как криех бременността си с широки пуловери и знам, че тя ще ме изслуша.
— В началото не можех да повярвам — започвам аз. — Казвах си, че няма как да забременея от един път. Бях убедена, че цикълът ми закъснява, защото на моята възраст по принцип не е редовен, така казваха всички лелички по списанията за подрастващи. Мислех, че не съм преброила правилно седмиците. Че наедрявам, защото ям прекалено много сладки неща. А неразположението ми се дължи на предстоящите изпити. Но тялото ми беше на друго мнение.
Кейт накланя глава на една страна.
— Ох, Ема — въздиша с мен.
— Когато започна да ми прилошава, реших, че имам хранително отравяне. Мама се беше отровила веднъж и аз се грижех за нея, затова знам симптомите. Но моето се задълбочи и започнах да повръщам всяка сутрин в банята, като пусках чешмата да тече с всички сили, за да не ме чуят. После пръсках с дезодорант из помещението, за да не подушат срама ми.
Обръщам се към Кейт. Трябва да разбере, че не бях някаква глупачка. Не знаех много за момчетата и секса, но не бях глупава.
— Знам, че е трудно за вярване — особено сега, когато за секса се говори навсякъде — но макар да разбирах какво става, ми се струваше, че някак ще успея да го избегна. Не мислех за аборт, нито за пиене на джин в гореща вана. Не направих нищо. В противен случай трябваше да призная, че бебето е реално.
Не знам защо, но вярвах, че мога да го спра със силата на мисълта.
„Ще се оправя“, си повтарях, сякаш ставаше дума за болест. Не изчислих кога трябва да се роди бебето. Това просто нямаше да се случи.
Кейт се размърдва до мен, отваря чантата си, вади носна кърпичка и ми я подава. Не бях забелязала, че плача.
— И как така никой не е забелязал какво става? — пита тя. — Трябва да е било очевидно.
