— Колко глупаво! Мислех, че щом родя, опасността ще отмине — казвам тихо. — Всичко бях планирала.
Почти се засмивам на наивността си. Но тогава бях малка и нямаше на кого да разчитам.
— Когато най-после приех, че ще имам бебе, реших да го оставя пред местния родилен дом. Някоя сестра щеше да го намери и да се погрижи за него. Виждала съм по телевизията как сестри намират изоставени бебета и ги кръщават. Наричат ги Холи, ако е около Коледа, или на името на намерилия ги полицай. Виждала съм как ги притискат здраво към гърдите си. После ги осиновяват любящи семейства и всичко се подрежда добре, особено за зрителите. Случка с щастлив край.
Опитвах се да гледам на себе си като на героиня от роман. Всичко е ясно и подредено. Всичко е с точка накрая.
— Бях убедена, че нещата ще се подредят лесно. Щях да извадя бебето, както го показваха на рисунките в диплянките, да го увия в бялото одеяло, което бях купила тайно от „Буутс“, да го оставя незабелязано в тоалетните на болницата и да си тръгна. Хората влизат и излизат непрекъснато там. Най-много пет минути и щяха да го открият.
— Но нямаше защо да го правя. Увих го във вестник, после го сложих в хартиената торба от „Буутс“.
— Ох, Ема — въздъхна Кейт. — И си крила всичко това в себе си досега! До откриването на останките на Алис.
— Бебето в градината е мое! — чувам се да крещя. — Мое е!
Кейт трепери и стиска волана на автомобила, за да успокои ръцете си. Виждам, че я плаша. Плаша и себе си. Звуча като луда. Трябва да спра.
— Искам да си отида у дома, Кейт. Трябва да кажа на Хари къде съм. Тя ще се тревожи — казвам аз.
Лицето на Кейт е пребледняло. Тя заговаря, сякаш съм пациент в болница. Тихо. С успокояващ тон.
— Ще те откарам до вас. Сигурно си уморена и прекалено развълнувана, за да мислиш ясно. Трябва ти време да събереш мислите си.
Всичко звучи толкова нормално, утешително. Да събера мислите си. Ето какво трябва да направя. Така казва и Пол, когато се тревожи за нещо. Но аз нямам нужда да събирам мислите си. Те са в мен от години.
Когато се връщаме в залата, виждам Хари да седи напрегнато на стола си. Оглежда дансинга и чупи притеснено пръсти.
— Къде беше, дявол да го вземе? — извиква в мига, когато ме зърва. — Да изчезнеш така! Търся те от половин час.
Но когато се вглежда в лицето ми, млъква. Сигурно изглеждам ужасно, защото ме хваща за ръката, извежда ме навън и пита шепнешком:
— Какво става, Ема? Къде беше?
— Поговорихме си с Кейт, това е всичко. Извинявай, че не ти се обадих — казвам и събирам цялата си енергия, за да изглеждам спокойна.
— За какво? За какво си говорихте, Ема?
— Няма значение, Хари. Малко съм уморена и мисля да се прибирам. Кейт ще ме откара.
Хари поглежда към Кейт. Тя е до колата си и говори с младото момче, дава му пари за такси.
— Ти ли я разстрои? — извиква тя към нея и момчето се стряска изплашено, сякаш тя обвинява него.
— Не ме е разстроила тя, Хари — казвам аз. — Искам всичко това да спре, разбираш ли? Не мога да понеса повече емоции за днес. Просто всичко ми дойде малко в повече тази вечер. Толкова много хора, толкова спомени, и не всички от тях са хубави.
Тя стиска ръката ми.
— Извинявай, Ема. Не биваше да те карам да идваш. Ще дойда да те изпратя.
Поклащам глава и настоявам:
— Добре съм.
Подробностите от миналото все още изникват в съзнанието ми, но аз не мога да ги споделя с никого, дори и с най-добрата си приятелка. Ако я оставя да дойде с мен, Хари ще се натъжи и ще ми се ядоса, а аз ще трябва да се справям както с моите, така и с нейните тревоги. Тя няма да разбере защо реших да споделя тайните си с непозната жена. Но така ми изглежда по-безопасно. Така всичко си остава анонимно.
— Утре ще ти звънна — вика тя и маха нещастно след нас, докато се отдалечаваме.
Пътят до вкъщи ми се струва ужасно дълъг. Цяла вечност се провираме по тесните тъмни улици, после излизаме на шосето и светлините му ни заслепяват.
Почти не говорим. Аз показвам пътя. Тук наляво, там мини през кръговото. Но и двете сме потънали дълбоко всяка в собствените си мисли. Аз съживявам отново срама си. И страха.
Слизам пред нас и виждам, че всички прозорци на къщата са тъмни. Пол не е оставил лампата в коридора да свети. Заставам в тъмното, неспособна да сложа единия крак пред другия, заради въртящите се из главата ми мисли.
— Ема, добре ли си? Какво правиш долу? — пита Пол със сънен глас, когато влизам.
— Всичко е наред. Свалям си палтото — отвръщам аз. — Лягай си.
Включвам осветлението и затварям очи, за да ги предпазя от ярката светлина. След малко ги отварям бавно и опитвам силата им. Всичко изглежда така, както го оставих по-рано вечерта. Сакото на Пол виси върху закачалката малко на една страна, на масата все още стои неотворената поща, обувките ми са на килимчето в коридора. И в същото време всичко е някак различно.
Аз проговорих. Полицията сигурно ще дойде още утре. Имам нужда да помисля. Да си съставя план.
