Всички пазим тайни. Дори и от себе си.Едуард Фоска е убиец. Мариана може да се закълне в това. Но той е недосегаем.Фоска е харизматичен професор в Университета в Кеймбридж и всички го обожават — особено младите момичета, на които преподава.Мариана Андрос е бивш възпитаник на университета и психотерапевт. Когато едно от момичетата е намерено убито, у нея веднага се надигат подозрения.Зад древните традиции и идиличната красота на сградата се крие нещо зловещо. Жената е убедена, че въпреки алибито си, Едуард Фоска е виновен. Но защо професорът би набелязал един от своите студенти? И защо е толкова обсебен от Елевзинските мистерии — ритуали в чест на Персефона — Девицата, и пътуването ѝ до подземния свят?Броят на жертвите расте, а опитите на Мариана да докаже, че Фоска е виновен се превръщат в мания и заплашват да разрушат всичко ценно за нея. Но тя е решена да спре убиеца… дори това да ѝ коства живота.Алекс Майкълидис е филмов сценарист, магистър по английска литература от Университета в Кеймбридж. След невероятния успех на "Останалото е мълчание", Майкълидис се завръща и дори надхвърля себе си с "Девиците" — нов бестселър на "Ню Йорк Таймс".
На Софи Хана за това, че ми даде кураж да следвам убежденията си
Разказвай приказки за първата любов — априлските надежди и блянове наивни;
докато гробовете не започнат да се движат и мъртвите не затанцуват.
Едуард Фоска беше убиец.
Факт. Нещо, което Мариана съзнаваше не само на интелектуално ниво, като идея. Тялото ѝ го усещаше. Усещаше го в костите си, в кръвта си и дълбоко във всяка своя клетка.
Едуард Фоска беше виновен.
И въпреки това не можеше да го докаже и беше напълно възможно никога да не успее. Този мъж, това чудовище, убило поне двама души, по всяка вероятност щеше да се отърве.
Беше толкова самодоволен, толкова уверен в себе си.
Но не беше. Не още.
Мариана бе решена да го надхитри. Трябваше.
Ще стои цяла нощ и ще си припомни всичко, което беше станало. Ще седи тук, в тази малка тъмна стая в Кеймбридж, ще мисли и ще разплете историята. Втренчи се в червената нишка на електрическия нагревател на стената — горяща, светеща в тъмнината — с желание да изпадне в някакво подобие на транс.
Ще се върне в ума си назад до самото начало и ще си спомни всичко. Всяка отделна подробност.
И ще го хване.
Никой досега не ми е казвал, че скръбта прилича толкова много на страха.
Няколко дни по-рано Мариана си беше вкъщи в Лондон.
Стоеше на колене на пода, заобиколена от кашони. Правеше поредния плах опит да подреди вещите на Себастиан.
Не вървеше добре. Година след смъртта му голяма част от нещата му си оставаха пръснати из къщата на купчини по пода или в полупразни кашони. Изглежда не беше в състояние да се справи със задачата.
Все още го обичаше — в това беше проблемът. Знаеше отлично, че никога повече няма да го види, но независимо че си беше отишъл завинаги, тя още го обичаше и не знаеше какво да прави с тази любов. Толкова много обич, толкова объркваща обич: изтичаше, разливаше се, излизаше от нея като пълнеж, изпадащ от стара парцалена кукла, която се разпада по шевовете.
Само да можеше да затвори в кашон и любовта си, както се опитваше да направи сега с неговите неща. Каква жалка гледка — целият живот на един човек сведен до сбор от нежелани вещи, които ще заминат за благотворителна разпродажба.
Бръкна в най-близкия кашон. Извади чифт обувки.
Огледа ги — старите зелени маратонки, с които той тичаше по плажа. Все още бяха леко влажни, със зрънца пясък, забити в подметките.
Още докато си го казваше, знаеше, че е невъзможно. Маратонките не бяха той; не бяха Себастиан — не бяха мъжът, когото обичаше и щеше винаги да обича — бяха просто чифт стари обувки. Но дори и така, да се раздели с тях щеше да е акт на самонараняване, все едно посяга с нож към ръката си и реже парченце плът.
И вместо да ги хвърли, Мариана притисна маратонките до гърдите си. Прегърна ги здраво, сякаш бяха дете. И заплака.
Как беше стигнала дотук?
В рамките само на една година — която едно време би изтекла почти неусетно, а сега се простираше зад нея като пустинен пейзаж, изравнен със земята от ураган — животът, който тя познаваше, беше унищожен, оставяйки я тук: на трийсет и шест години, сама и пияна в неделя вечер, притиснала обувките на мъртъв мъж, все едно са свещена реликва — каквато в известен смисъл бяха.
Нещо красиво, нещо свято бе умряло. Останаха единствено книгите, които той бе чел, дрехите, които бе носил, предметите, които бе докосвал. Все още можеше да го подуши в тях, да го усети с връхчето на езика си.
Затова не можеше да изхвърли неговите вещи — като ги пазеше, в известен смисъл пазеше и Себастиан жив, макар и мъничко — изхвърлеше ли ги, щеше да го загуби завинаги.
Наскоро в изблик на болезнено любопитство и в опит да разбере с какво точно се бори, Мариана беше препрочела всичко, написано от Фройд за скръбта и загубата. Той твърдеше, че след смъртта на любим човек загубата трябва да бъде приета психологически и човекът да бъде оставен да си отиде, в противен случай рискувате да се отдадете на патологичен траур, който той наричаше меланхолия, а ние наричаме депресия.
Мариана разбираше идеята. Знаеше, че трябва да освободи Себастиан, но не можеше — защото все още го обичаше. Обичаше го, независимо че си беше отишъл завинаги, бе минал зад воала — „зад воала, зад воала“ — откъде беше това? Тенисън, вероятно.
Зад воала.
