Сякаш всичко, което познаваше, на което бе вярвала или се бе доверявала, се беше срутило, оставяйки единствено празно, свободно пространство след себе си. И тя съществуваше в тази празнота, която продължаваше седмици, а после седмиците се превърнаха в месеци…
Докато един ден не получи писмо от Тио.
В писмото той я молеше още веднъж да преразгледа отказа си да посети Зоуи. Пишеше проникновено за Зоуи, с голяма съпричастност, после насочваше вниманието си към Мариана.
Не мога да отрека, смятам, че това ще е полезно колкото за нея, толкова и за теб, че срещата ви би могла да ти даде някакъв завършек. Зная, че няма да е приятно, но мисля, че би могло да помогне. Дори не мога да си представя през какво си минала. Зоуи започва да се отваря малко по малко… и съм сериозно обезпокоен от тайния свят, който е споделяла с покойния ти съпруг. Чувам неща, които са наистина плашещи. И трябва да призная, Мариана, смятам за голям късмет, че си жива.
Тио завършваше със следните думи:
Знам, че не е лесно. Но единственото, което те моля, е да размислиш, че на някакво ниво тя също е жертва.
Фразата страшно ядоса Мариана. Тя накъса писмото на парчета и го хвърли в кошчето.
Но същата вечер, когато легна в леглото си и затвори очи, в ума ѝ се появи лице. Не лицето на Себастиан или на баща ѝ, а лицето на малко момиченце.
Малко, изплашено момиченце на шест години.
Лицето на Зоуи.
Какво беше станало с него? Какво бе сторено на това дете? Какво бе изтърпяла тя — точно под носа на Мариана — в сенките, зад кулисите, в ъглите?
Беше предала Зоуи. Не беше успяла да я защити, дори не беше
Как е могла да бъде толкова сляпа? Имаше нужда да разбере. Трябваше да разбере. Трябваше да се изправи пред истината. Трябваше да я приеме… Или щеше да полудее.
Ето защо една снежна февруарска сутрин Мариана се оказа на път към северен Лондон, към болницата „Еджуеър“ и към отделението „Гроув“. Тио я чакаше на рецепцията. Поздрави я сърдечно.
— Не мислех, че някога ще те видя тук — каза той. — Странно как се подреждат нещата.
— Да, така е.
Тио я преведе през охраната, после тръгнаха по занемарените коридори на отделението. Докато вървяха, я предупреди, че племенницата ѝ ще изглежда много по-различна от момичето, което е видяла последния път.
— Зоуи е изключително зле, Мариана. Ще я намериш много променена. Смятам, че трябва да се подготвиш.
— Разбирам.
— Радвам се, че дойде. Това наистина ще помогне. Тя често говори за теб. Често иска да те види.
Мариана не отговори. Тио я погледна крадешком.
— Виж, знам, че няма да е лесно — каза той. — Не очаквам да изпитваш някакво
Тио сякаш прочете мисълта ѝ. Кимна.
— Разбирам. Знам, че тя се опита да те нарани.
— Тя се опита да ме убие, Тио.
— Не мисля, че е толкова просто, Мариана. — Психиатърът се поколеба за миг. — Той се опита да те убие. Тя беше просто негов инструмент. Негова марионетка. Напълно е била контролирана от него. Но това е била само част от нея, знаеш го, в друга част от съзнанието си тя все още те обича и има нужда от теб.
Мариана усещаше все по-нарастваща тревога. Идването ѝ тук беше грешка. Не беше готова да види Зоуи, не беше готова за чувствата, които срещата щеше да породи, както и за това, което би могла да каже или направи.
Когато стигнаха до кабинета му, Тио кимна към друга врата в края на коридора.
— Зоуи е в стаята за отдих, ей там. Не е склонна да общува с другите, но ние винаги я караме да стои при тях по време на почивките. — Той погледна часовника си и намръщи чело. — Много съжалявам, ще имаш ли нещо против да изчакаш няколко минути? Трябва да видя един друг пациент в кабинета си за минутка. После ще помогна за срещата между теб и Зоуи.
Преди да успее да отговори, Тио махна с ръка към дълга дървена скамейка до стената пред кабинета си.
— Би ли седнала?
Тя кимна.
— Благодаря.
Тио отвори вратата на кабинета си. През отворената врата Мариана зърна красива червенокоса жена, която седеше и чакаше, загледана през прозореца с решетки към сивото небе навън. Жената се извърна и се взря внимателно в Тио, когато той влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
Мариана хвърли поглед към скамейката. Но не седна на нея. Вместо това продължи да върви. Стигна до вратата в дъното на коридора.
Спря пред нея. Поколеба се.
После вдигна ръка, завъртя дръжката…
И влезе.
