— Ще е иронично, ако се окаже, че сте стигнали дотук, за да бъдете убити от приятелски огън — каза Мърсър.
— Затваряй си устата — посъветва го Броуди.
— Развържете ме. Оставете ме да избягам. Предпочитам да умра в джунглата, отколкото да бъда убит тук.
Нито Броуди, нито Тейлър отговориха.
— Ако не съм с вас, имате много по-големи шансове да се качите на самолета и да се махнете оттук — каза Мърсър.
— Кайл — каза Броуди, — започваш да се навиваш. И може да си бил в същото състояние, когато си решил, че полковник Уорли смята да те изрита от онзи хеликоптер. Дори не знаеш дали изобщо е бил на хеликоптера. Истинската ирония е, че може да си избягал от нещо въображаемо и да си попаднал в ръцете на нещо реално — на талибаните. А сега си мислиш, че историята ще се повтори. Но това е неистинска история.
— Ако смятах така, щях да се самоубия в лагера на талибаните. Единствено мисълта да убия Уорли ме опази жив.
— Ясно. В Левънуърт пробвай с Бог. Или може би с йога.
— Развържи ме.
— Ще те развържа. Веднага щом ми дадат белезници.
Тейлър се наведе към Броуди и прошепна:
— Наистина ли не вярваш на историята му?
Броуди всъщност вярваше, но не беше под достойнството му да измъчва труден арестант, особено Кайл Мърсър.
— В момента ме е грижа единствено шефът да ни пази гърбовете — отвърна той.
Тя кимна, но каза:
— Отчаяните хора вършат отчаяни неща.
Продължиха да чакат мълчаливо, седнали на края на пистата, с джунглата зад гърбовете им. Единственият звук идваше от сателитния телефон, чието бибипкане започваше да лази по нервите на Броуди.
— Ако телефонът умре, излизаме в средата на пистата и ако видим самолета, започваме да махаме като луди — каза той.
— Ще размахам сутиена и тениската си — отвърна Тейлър. — Ще кацне за нула време.
Броуди се усмихна. Тя наистина се чувстваше по-добре.
Заслушаха се за звук на самолет, но единствените неща в небето, които вдигаха шум, бяха птиците.
Сателитният телефон иззвъня и Броуди вдигна.
— Щастлива патица, тук Видра едно.
— Тук Щастлива патица — отвърна Броуди.
— Добре, сър, намирам се на две минути път от местоположението ви. Ще подходя от юг и ще обърна в северния край на пистата, където ще ви чакам. Потвърдете това, както и броя на пътниците.
Броуди погледна Мърсър, който изглеждаше примирен с участта си или възнамеряваше да побегне в последния момент. Или да пъхне главата си в перката. Отчаяните хора вършат отчаяни неща.
— Сър?
— Разбрано, северен край. Трима пътници. Кой е на борда?
— Охранителен екип.
Броуди погледна Тейлър.
— Вода?
— Да, сър. Както и нещо за хапване.
— Добре. Да ви се намират лиани?
— Сър?
— Ще се видим скоро.
— Две минути.
Всъщност Броуди вече чуваше бръмченето на едномоторния „Отър“ и минута по-късно видяха самолета — летеше ниско над дърветата.
— Добре, да вървим. — Броуди затъкна пистолета на кръста си и тръгна към северния край на късата писта. Тейлър го последва. Но не и Мърсър.
Броуди се върна и без никакви уговорки или предупреждения го фрасна в слънчевия сплит и го метна на рамо, когато Мърсър се преви.
Понесе арестанта си към края на пистата, който се намираше на няколкостотин метра от тях. Погледна към самолета, който летеше бавно и се спускаше под стръмен ъгъл.
Самолетът буквално тупна на пистата, заподскача и завдига след себе си облаци прах и пръст.
Броуди ускори крачка и настигна Тейлър точно когато самолетът ги подмина и продължи напред, спря малко преди дърветата в края на пистата.
Пилотът обърна машината и перката започна да намалява обороти. Броуди, който продължаваше да крачи бързо със стокилограмовия си улов, погледна към кабината и видя как пилотът вдига ръка през страничния прозорец: „Спрете“.
Броуди хвърли Мърсър на земята и каза:
— Мръднеш ли, свършен си.
Самолетът бавно тръгна към тях.
Задъханата Тейлър погледна лежащия на земята Мърсър.
— Прибираш се у дома, войнико.
Той поклати глава.
— Пистолетът подръка ли ти е? — попита тя Броуди.
Той потупа кръста си.
— Винаги.
Тейлър затъкна глока в колана си и го покри с тениската.
Погледнаха към самолета, който беше спрял на десетина метра от тях. Лявата му врата се отвори и на пистата скочи човек и тръгна към тях. Носеше пилотски очила, черно поло, жълто-кафяви панталони и кубинки. Брендан Уорли, с пистолет в кобур. Той им махна, но двамата не отвърнаха на поздрава му.
Уорли спря на три метра от тях и погледна Мърсър, който лежеше на земята с вързани ръце.
— Изненадан съм, че е дошъл доброволно.
— Казах му, че познавам един добър адвокат — отвърна Броуди.
Уорли се усмихна.
— Мислех, че няма да идвате — каза Броуди.
— Вие ме убедихте да дойда.
— Добре. А сега да тръгваме.
Уорли не отговори, а отиде при Мърсър и клекна.
— Не изглеждаш същият, капитане.
Както можеше да се очаква, Мърсър отговори с:
— Майната ти.
Уорли погледна Броуди и Тейлър.
— Сигурни ли сте, че това е прочутият и опасен капитан Кайл Мърсър?
— Можем да продължим с подигравките в самолета, полковник — отвърна Броуди. — Хайде да се махаме оттук.
Уорли, който очевидно не бързаше, отново се обърна към Мърсър.
