Нел отвори очи и се приповдигна на лакът. „Букварът“ се затвори и се плъзна от корема й на матрака. Беше заспала, докато четеше.
На койките навсякъде около нея лежаха момичета, дишаха леко и ухаеха на сапун. Прииска й се да се отпусне по гръб и също да заспи. Но поради някаква причина се подпираше на лакът. Някакъв инстинкт й подсказваше, че трябва да остане будна.
Тя седна, вдигна колене към гърдите си и измъкна полата на нощницата изпод завивката, после се завъртя и безшумно спусна крака на пода. Босите й стъпала тихо я понесоха сред редовете от койки. Нел стигна до малкия диван в ъгъла на стаята, където момичетата седяха, пиеха чай, разресваха косите си и гледаха стари пасиви. Сега там нямаше никой, светлините бяха угасени и ъгловите прозорци разкриваха огромна панорама: отдалечени на няколко километра от брега, на североизток грееха светлините на Ню Шузан и на нипонските и индийските концесии, както и на най-външните части на Пудонг. Центърът на Пудонг беше навсякъде около сградата и неговите летящи медиатронни небостъргачи напомняха на библейски огнени стълбове. На северозапад бяха Хуанг Пу, Шанхай, предградията му и опустошените копринени и чаени райони. Сега там не пламтяха пожари. Кабелите на Захранването бяха изгорели чак до края на града. „Юмруците“ бяха спрели до предградията и се бяха притаили, търсейки начин да проникнат през разпокъсаните останки от охранителната мрежа.
Погледът на Нел се плъзна към водата. Центърът на Пудонг предлагаше най-зрелищния градски нощен пейзаж на света, но тя никога не му обръщаше внимание и гледаше към Хуанг Пу, към Янгцзе на север или към кривата линия на Тихия океан отвъд Ню Шузан.
Беше сънувала, осъзна Нел. Събудила се бе не заради някакво външно раздвижване, а заради случилото се в съня й. Трябваше да си го спомни, но разбира се, не можеше.
Само няколко откъслечни неща: женско лице, красива млада жена, навярно с корона, но мъглява, сякаш гледана през бурни води. И нещо, което блестеше в ръцете й.
Не, увиснало от ръцете й. Накит на златна верижка.
Можеше ли да е ключ? Нел не беше в състояние да си спомни образа, но инстинктът й подсказваше, че е така.
И още една подробност: лъскава лента от нещо, което премина пред лицето й един път, два пъти, три пъти. Нещо жълто с втъкан, повтарящ се мотив: герб, изобразяващ книга, семе и кръстосани ключове.
Златна тъкан. Много отдавна русалките я бяха дали на втория й баща, увита в златна тъкан и заради това винаги бе знаела, че е принцеса.
Забулена от бурните води, жената от съня трябваше да е майка й. Сънят бе спомен от изгубените първи мигове на живота й. И преди да я даде на русалките, майка й беше дала на принцеса Нел златен ключ на верижка.
Нел седна на перваза на прозореца, облегна се на стъклото, отвори „Буквара“ и прелисти страниците назад до самото начало. Както винаги, започваше със същата стара история за това как вторият й баща я взел от русалките. Тя я препрочете, като извличаше нови подробности, задаваше въпроси и искаше детайлни илюстрации.
Видя го на една от тези рисунки: ковчежето на втория й баща — скромна дървена ракла с ръждясал железен обков и с тежък древен катинар, поставена под леглото. В тази ракла той пазеше златната тъкан… а навярно и ключа.
Нел прелисти страниците напред, стигна до отдавна забравената история за това как след изчезването на втория й баща злобната й мащеха беше отнесла ковчежето на висока скала над морето и го бе хвърлила във вълните, унищожавайки доказателствата за царската кръв на принцеса Нел. Тя не знаеше, че доведеницата й я гледа измежду клоните на гъсталака, където често се криеше по време на пристъпите на ярост на мащехата си.
Нел отгърна „Илюстрирания буквар на младата дама“ на последната страница.
