Една събота Мама и Тад си бяха вкъщи по едно и също време, седяха на единия диван прегърнати, а Тад си играеше на някаква тъпа игра, която караше Мама да пищи и да се гърчи. Нел дълго време молеше Мама да й прочете една приказка от вълшебната книжка, но Тад постоянно я буташе настрана и я заплашваше, че ще я напердаши, докато накрая Мама не каза:
— Махни се от проклетата стая, Нел! — и я избута навън да ходи да си поиграе в стаята за игри няколко часа.
Нел се загуби из коридорите и започна да плаче; но нейната книжка й разказа една приказка как принцеса Нел се загубила из безкрайните коридори на Черната крепост и как открила изход, като използвала ума си, което накара Нел да се почувства по-добре — сякаш никога не можеше да се загуби, докато книжката й беше с нея. Накрая Нел намери залата за игри. Беше на първия етаж на сградата. Както обикновено, беше пълна с деца, но нямаше нито един родител. В едната част на залата имаше специално място, където бебетата можеха да сядат в проходилки или да пълзят по пода. Там седяха няколко мамчета, но й казаха, че е твърде голяма да си играе при тях. Нел се върна в другата зала, която беше пълна с много по-големи от нея деца.
Тя ги познаваше; знаеха как да се бутат, удрят и дерат. Нел отиде в единия ъгъл на стаята и седна с вълшебната книжка върху скута си, докато чакаше едно момченце да се махне от люлката. Когато това стана, тя остави книжката си в ъгъла и се опита да маха с крака, както правеха големите деца, но така и все не успяваше да задвижи люлката. Тогава дойде едно голямо дете и й каза, че не може да използва люлката, защото е твърде малка. Понеже Нел не се махна веднага, детето я избута. Нел се търкулна в пясъка, одраска си ръцете и колената и побягна разплакана в ъгъла.
Две други деца обаче бяха намерили вълшебната й книга и бяха започнали да я подритват помежду си, докато не заприлича на хокейна шайба. Нел се втурна и се опита да вдигне книгата от земята, но тя се плъзгаше твърде бързо, за да може да я настигне. Двете деца продължиха да я ритат помежду си, а накрая и да си я подхвърлят. Нел тичаше напред-назад, докато се опитваше да я настигне. След няколко минути вече четири деца участваха в играта, а шест други стояха отстрани, гледаха и се смееха на Нел. Нел обаче не виждаше нищо, защото очите й бяха пълни със сълзи, носът й също течеше, а когато се опиташе да диша, гръдният й кош само потрепваше.
И тогава едното от децата изпищя и изпусна книгата. Едно друго бързо се втурна да хване книгата, но също изпищя. После трето. Изведнъж всички деца замлъкнаха и затрепераха от страх. Нел изтри сълзите от очите си и отново хукна към книгата си, но този път децата не й я измъкнаха от ръцете; тя я вдигна от земята и я притисна към гърдите си. Всички деца, които бяха участвали в играта, бяха застанали в една и съща поза: ръцете кръстосани на гърдите с пъхнати под мишниците длани, търчаха напред-назад като пръчки за пого и викаха майките си.
Нел седна в ъгъла, отвори книгата и започна да чете. Тя не знаеше всички думи, но по-голямата част вече й бяха познати, а когато се уморяваше, книгата й помагаше да произнася думите или направо й четеше цялата приказка, че дори понякога й я показваше с подвижни картинки, също като на кино. След като всички тролове бяха отблъснати, дворът на крепостта не беше от най-приятните гледки. Първо на първо, той така или иначе не бе поддържан преди това и целият беше обраснал. Харв нямаше друг избор, освен да посече всички дървета, а по време на великата битка на Динозавър срещу троловете много от останалите растения бяха откъснати.
Динозавър се изправи и я огледа на лунната светлина.
— Това място ми напомня за Изчезването, когато трябваше да обикаляме дни наред, за да намерим нещо за ядене — рече той.
Бяхме четирима и пътувахме през местност, която много приличаше на тази, само дето вместо пънове имаше изгорели дървета. За известно време въпросната част от света беше станала тъмна и студена, след като бе ударила кометата, поради което много от дърветата и растенията загинаха; след като загинаха, те изсъхнаха и после беше въпрос на време кога ще падне гръм, който да причини голям горски пожар. Ние четиримата пътувахме из тази изгоряла местност, за да си търсим храна и можеш да си представиш колко бяхме гладни. Няма значение защо го правехме; тогава, по онова време, ако нещата се влошаха, човек просто тръгваше и вървеше, докато нещата се оправят.
