— Трябва да откриеш това момиче, авер. Трябва да разплетеш цялата мръсотия.
— Да ти го начукам!
— Ами, Изи. Това няма да те направи смел. Смелият човек ще намери онзи бял мъж и приятелката ти. Смелият човек не се оставя така да го подритват насам-натам.
— И какво мога да направя?
— Имаш пистолет, нали? Да не мислиш, че онези хора са по-силни от куршумите?
— Те са и двамата въоръжени.
— Трябва само да внимаваш да не видят като се промъкваш към тях. Също като през войната, авер. Само през нощта.
— Но как въобще ще успя да ги открия, че да прокрадна после до тях? Какво искаш да направя? Да търся в телефонния указател?
— Знаеш къде живее Джопи, нали? Иди и огледай. И ако го няма там, значи е при Олбрайт.
Къщата на Джопи беше тъмна, а барът му беше заключен отвътре. Дежурният пазач в сградата, където се помещаваше Олбрайт, дебел, с месесто лице мъж, каза, че Олбрайт се бил преместил на друго място.
Така че реших да проверя по телефона във всяко градче северно от Санта Моника. Извадих късмет и открих ДеУит Олбрайт още при първия път. Живееше на Маршрутно шосе 9, във възвишенията на Малибу.
Влязох в Малибу през Санта Моника и открих Маршрутно шосе 9. Представляваше покрит с чакъл черен път. На него открих три пощенски кутии, на които пишеше Милър, Корн, Олбрайт. Подминах първите две къщи и карах четвърт час докато стигна до табелата с името на Олбрайт. Беше достатъчно отдалечена, така че който и да е предсмъртен вик щеше да остане нечут от никого.
Беше проста къща от рода на ранчото, неголяма. Светлини отвън нямаше освен на предната веранда, така че не можех да различа цвета. Прииска ми се да разбера какъв ли цвят е боядисана къщата. Прииска ми се да разбера кое ли прави самолетите да летят и колко живеят акулите. Имаше толкова много неща, които исках да науча преди да умра.
Преди да стигна до прозореца от къщата се раздадоха силни мъжки викове и женска молби.
Видях една просторна стая с под от тъмно дърво и висок таван. Пред горящата камина имаше голям диван, покрит с нещо като меча кожа. Дафне седеше на дивана, гола, а Олбрайт и Джопи се бяха изправили над нея. Олбрайт носеше белия си памучен костюм, но Джопи вече беше гол до кръста. Огромното му шкембе надвиснало над нея представляваше отвратителна гледка и не знам как се сдържах да не го прострелям още на мига.
— Не искаш още от същото лекарство, нали, скъпа? — питаше я Олбрайт. Дафне се изплю в лицето му и той я сграбчи за гушата. — Не получа ли тези пари, да знаеш, ще ми достави изключително удоволствие да те удуша!
Обичам да мисля за себе си като интелигентен човек, но понякога действам изцяло под напора на чувствата. Когато видях, че белият мъж души Дафне, аз полека открехнах прозореца и се промъкнах в стаята. Изправих се бавно с пистолет в ръка, но ДеУит ме усети още преди да успея да се прицеля в него и се извъртя с момичето пред себе си. Когато ме видя, той я запрати на една страна, а самият се хвърли зад дивана. Ръката ми се раздвижи да натисне спусъка, но в този момент Джопи се хвърли към вратата. Това ме разконцентрира за миг; стъклото зад мен гръмна с трясък слял се с изстрела на Олбрайт. Докато търсех прикритие зад един фотьойли, видях пистолета в ръката на Олбрайт.
Още два изстрела проехтяха и куршумите пронизаха гърба на дебелия фотьойл. Ако не бях се проснал ниско на пода щяха да ме пронижат.
Дочух плача на Дафне, но в момента не можех да направя нищо за нея. Боях се най-вече Джопи да не ме изненада отзад, така че се придвижих в един ъгъл, все така скрит. Надявах се от новото място да държа едновременно под око Олбрайт и прозореца, през който евентуално би се опитал да се промъкне Джопи.
— Изи? — повика Олбрайт.
Не казах нищо.
Изчакахме така две или три минути. Джопи още не се появяваше. Това ме тревожеше и започнах да се чудя откъде ли другаде може да се промъкне. Докато обаче се оглеждах наоколо долових някакъв шум, сякаш ДеУит се бе търкулнал. Последва глух тътен и фотьойлът падна назад. Беше захвърлил лампата, която се бе намирала зад гърба му. Лампата се разби с трясък. Стрелях по предполагаемото място където се криеше, но го зърнах да се надига няколко фута по-напред; пистолетът му беше прицелен в мен.
Чух изстрела и още нещо, което ми се стори почти невъзможно: ДеУит Олбрайт изгрухтя от болка.
После видях Плъха! С димящ пистолет в ръката!
Беше влязъл в стаята през врата, откъдето бе избягал Джопи.
Нови изстрели изтрещяха. Дафне запищя. Скочих да я прикрия с тялото си. Трески се разхвърчаха от стените и видях Олбрайт да се хвърля през един прозореца на другата стена на стаята.
Плъха се прицели, но пистолетът му засече. Той изпсува, захвърли го и измъкна един револвер с къса цев от джоба си. Изтича до прозореца, но в този момент дочух как изрева двигателят на кадилака; гумите изстъргаха в чакъла преди Плъха да успее да изпразни барабана револвера.
— По дяволите! — изрева той. — По дяволите! По дяволите!
Студена полъх на вятъра през разбития прозорец облъхна телата ни с Дафне.
— Изи, ударих го! — Плъха ми се хилеше с всичките си 32 позлатени зъба.
