Открили ДеУит Олбрайт сгърчен върху кормилото малко на север от Санта Барбара; изминал толкова дълъг път, докато му изтече кръвта. Направо не ми го побираше умът. Мъж като Олбрайт не умираше, просто не можеше да умре. Целият настръхнах при мисълта, че след като свят като този можеше да убие мъж като Олбрайт, какво ли можеше тогава да стори на мен?
Двамата с Плъха чухме новината по радиото когато го откарвах на автогарата на следващата сутрин. Изпитвах истинско щастие от раздялата ни.
— Ще дам всичките пари на Ета, Изи. Може би тогава ще ме приеме обратно, още повече че спасих задника ти, като при това се върнах и богат. — Плъха ми се усмихна и се качи на автобуса. Знаех, че пак ще се съберем, но не знам какво изпитах при мисълта за това.
Същата сутрин отидох в апартамента на Дафне, където намерих момчето. То беше до невъзможност мръсно. Бельото му не беше сменяно от седмици и сополите бяха засъхнали по носа и цялото му лице. Не каза нищо. Намерих да яде от един пакет тесто в кухнята. Когато се приближих до него и му подадох ръка, той просто я пое и ме последва до банята. След като го изкъпах го закарах до къщата на Примо.
— Не знам дали разбира английски — каза му аз. — може би ти можеш да измъкнеш нещо от него.
Примо беше баща по сърце. Децата му бяха не по-малко от тези на Роналд Уайт и той ги обичаше всичките.
— Мога да дам неколкостотин долара на някоя момасита за цяла година или две, докато се грижи за него — казах.
— Ще се погрижа — обеща Примо. Той вече бе взел момчето в скута си. — Може и да знам някоя.
Следващият човек, с когото отидох да се срещна, беше мистър Картър. Той само ме изгледа студено, когато му казах, че Дафне е изчезнала. Съобщих му, че съм научил от Олбрайт за убийствата, извършени от Франк и Джопи. Казах му за смъртта на Франк и за това, че Джопи и е изчезнал.
Това обаче, което здравата го разтърси, беше вестта, че Дафне е цветнокожа. Казах му, че ме е помолила да му предам, че го обича и иска да е с него, но че тя никога няма да намери покой докато е с него. Изложението ми беше малко неясно, но на него и така му хареса.
Разказах му за жълтата й рокля и докато говорех, си мислех как се бях любел с нея докато все още беше бяла жена. Лицето му придоби изражение на екстаз; моето усещане беше по-тъмно, но не по-малко силно, вътре в мен.
— Аз обаче имам проблем, мистър Картър, а също и вие.
— О? — Той все още се наслаждаваше на виденията си за нея. — Какво точно?
— Аз съм единственият заподозрян според полицията. И ако нещо не се случи, трябва да им кажа за Дафне. А вие знаете, че тя ще ви възненавиди ако я изтипосате по вестниците. Може дори да посегне на живота си — казах. Не мисля, че това беше лъжа.
— Какво мога да направя?
— Нали се хвалехте, че големите клечки от градския съвет пълзят в краката ви?
— Да?
— Тогава врътнете по една шайба. Имам какво да им разкажа, но вие трябва да ми дадете едно рамо. Защото ако отида сам, да знаете, че ще ме пуснат през месомелачката докато не им разкажа за Дафне.
— Защо трябва да ви помагам, мистър Ролинс? Изгубих годеницата си и пари. Не направихте нищо за мен.
— Спасих живота й, човече. Позволих й да избяга с парите ви, отървала кожата. Всеки от мъжете, замесен в тая каша, щеше с удоволствие да й види сметката.
Същият ден следобед отидохме в кметството и се срещнахме с заместник-шефа на полицията и заместник-кмета, Лорънс Райтсмит. Полицаят беше нисък и дебел. Гледаше в устата на заместник-кмета всеки път преди да си отвори своята. Заместник-кметът беше представителен мъж със сив костюм. Размахваше ръката си във въздуха докато разговаряше и пушеше Пол Мол. Имаше сребристосива коса и за момент ме стрелна мисълта, че в детските ми представи така изглеждаше президентът.
Полицаите Мейсън и Милър бяха призовани на мига, в който ги споменах.
Всички седяхме в канцеларията на мистър Райтсмит. Той седеше зад бюрото си, а заместник-шЕфът на полицията стоеше зад него. Двамата с Картър седяхме пред бюрото, а адвокатът на Картър беше зад нас. Мейсън и Милър седяха настрани, на един диван.
— Добре, Мистър Ролинс — произнесе мистър Райтсмит. — Имате да ни кажете нещо за всички тези убийства ли?
— Да, сър.
— Мистър Картър тук твърди, че вие сте работели за него.
— В известен смисъл, сър.
— В какъв точно смисъл?
— Бях нает от ДеУит Олбрайт, чрез един наш приятел, Джопи Шаг. Мистър Олбрайт нае Джопи да издири Франк и Хауърд Грийн. По-късно Джопи го накара да наеме мен.
— Франк и Хауърд, а? Да не са братя?
— Чувал съм, че са далечни братовчеди, но не мога да се закълна. Мистър Олбрайт искаше от мен да открия Франк по поръчка на мистър Картър. Но той не ми каза защо му трябва, просто спомена, че бил някакъв бизнес.
— Става въпрос за парите, за които ти казах, Лари — обади се Картър. — Ти знаеш.
Мистър Райтсмит ми се усмихна.
— Намерихте ли ги? — попита ме той.
— Джопи вече се бе добрал до Хауърд Грийн, тогава е научил за парите.
— И какво точно е научил той, мистър Ролинс?
