При една утринна разходка около времето за прибиране на реколтата и непосредствено след третата стръмнина в ябълковите градини на север от Централата, те стигнаха до неголяма падина без дървета, обилно осеяна с много и различни растения. Одрейди сложи ръка на рамото му и го насочи към виещ се наниз от черни стъпала посред грамада от зеленина и ситни цветя. Явно беше в особено настроение. Почувства го в гласа й.
— Правото на собственост е интересен въпрос — подхвана тя. — Ние ли притежаваме тази планета или обратното?
— Харесват ми тукашните миризми — рече Тег.
Одрейди свали ръка от рамото му и лекичко го побутна да върви пред нея, преди да продължи:
— Майлс, нарочно сме ги засадили тук. Ароматни треви. Огледай ги внимателно, а после почети за тях в библиотеката. О, настъпи ги! — посъветва го, когато той се опита да заобиколи едно растение пред краката си.
Момчето стъпи здраво върху зелените израстъци и вдъхна разнеслите се остри миризми.
— Те са тук, за да бъдат газени и да изпускат аромата си — добави Одрейди. — Прокторите# са те учили как да се справяш с носталгията. А казали ли са ти, че миризмата често я предизвиква?
— Да, майко — отвърна той и се обърна към мястото, където бе смачкал растението. — Това е розмарин.
— Откъде знаеш? — попита тя със силно възбуден глас.
Тег сви рамене:
— Просто знам.
— Може да бъде и от оригиналната памет — с доволство прозвуча гласът й.
Продължиха разходката си в наситената с аромати хлътнина и старшата света майка отново заговори с равен глас:
— Всяка планета има собствен лик, върху който нанасяме щрихи от древната Земя. Понякога резултатът е бледа скица, но тук успяхме.
Тя коленичи и откъсна стръкче от яркозелени растение. Разтри го между пръстите си и го поднесе към носа.
— А това е пелин.
Беше права, въпреки че той не можеше да каже откъде го знае.
— Усещал съм мириса му в храната. Като подправката ли е?
— Подобрява вкуса, но не се отразява върху съзнанието — тя се изправи и го погледна сериозно: — Майлс, запомни добре мястото. Световете на нашите прародители ги няма, но тук са запазени част от корените ни.
Почувства, че му предава познание за нещо важно и се реши да я попита:
— Защо се колебаеше дали планетата не ни притежава?
— Моето Сестринство вярва, че ние сме домакини на тази земя. Знаеш ли нещо за домакините?
— Като Ройтиро, който е баща на моя приятел Йорги. От него знам, че най-голямата му сестра един ден ще бъде домакин на тяхната плантация.
— Правилно. Населявали сме някои планети по-дълго от всички останали хора, но знаем, че сме само домакини.
— Ако не сте собственици на Дома на Ордена, то тогава кой е такъв?
— Може би никой. Питам се каква е взаимната ни оценка както на моето Сестринство, така и на тази планета?
Той я погледна в лицето, а после загледа ръцете си. Дали точно сега Домът на Ордена не го изпитваше?
— По-голямата част от изискващото оценка се намира дълбоко в нас — рече Одрейди и го хвана за ръката. — Да вървим.
Оставиха зад себе си ароматната долчина и се заизкачваха към имението на Ройтеро. След малко старшата майка заговори:
— Сестринството рядко засажда ботанически градини, защото те са почти безполезни за зрението и обонянието.
— А за храна стават ли?
— Да, важни са преди всичко за живота ни. В тях се ражда храна. Всичко от долчинката зад нас отива в кухните.
Почувства как думите й се стичат и потъват в него, запълвайки празнините. Разбра как се планира за векове напред: дървета за подмяна на гредите на сградите и за очертаване на водните находища, растения за опазване на бреговете на езера и реки и за спасяване от дъждовна и вятърна ерозия на плодородния слой на почвата, както и за укрепване на морските брегове, а дори и за изграждане във водните басейни на места, където рибата ще може да се размножава. В „Бин Джезърит“ не забравяха да мислят както за подслона и формата на дърветата, така и за интересните сенки, които те хвърляха върху тревните площи.
— Дървета и други растения за поддържане на взаимната ни симбиоза — допълни тя.
— Симбиоза ли? — думата бе нова за него.
Тя му обясни с пример, за който знаеше, че му е известен от брането на гъби с други деца.
— Гъбите не могат да растат без компанията на приятелски корени. Всяка от тях поддържа отношения на взаимна симбиоза с определено растение. Всичко, което расте, взема необходимото му от някой друг.
Продължи да разяснява подробно, докато той, преситен от познание, ритна кичур трева и веднага забеляза познатия объркващ го поглед. Очевидно бе сторил нещо осъдително. Защо ли можеше да стъпи върху нещо, което расте, докато върху друго не биваше?
— Майлс! Тревата не позволява на вятъра да отнася горния слой на почвата в трудни за достъп райони, каквито са дъната на реките.
Добре познаваше този тон. Осъдителен. Погледна надолу към онова, което бе обидил.
— Добитъкът ни се храни с тези треви. Семената на някои от тях слагаме в хляба и в други хранителни продукти. А отделни видове камъш спират вятъра.
Търсейки начин да я накара да смени темата, той изрече по букви:
— В-е-т-р-о-п-р-е-г-р-а-д-и, така ли?
