Дюн (Том трети) полностью

Дълбоко в себе си аз съм щастлива с това, което съм. Нямам нищо против да бъда сама. Впрочем нито една света майка не можеше да остане реално самотна, след като Другите Памети нахлуваха в нея при изпитанието с подправката.

Но мама Сибия, както и тати, разбира се, изпълняващи ролята на loko parentis14 по заръка на „Бин Джезърит“, бяха заложили в дълбочина твърдост и сила у своята повереница през годините на скритото й израстване. А за светите майки бе останало само задължението да умножат тази сила.

Прокторите се бяха опитали да изкоренят от Одрейди „силното желание за лични увлечения“, но така или иначе не успяха да разберат крайния резултат; съмненията им обаче останаха. Пратиха я на планетата Ал Дханаб. Това място умишлено бе поддържано като точно копие на най-лошото от Салуса Секундус#, за да могат набелязаните да привикват към условията на свят, където престоят е непрекъснато изпитание. В известен смисъл мястото беше по-сурово и от Дюн с високите си скали и сухи клисури, с палещите и пронизващи ветрове, с почти пълната липса или прекомерното обилие на влага. В Сестринството го бяха приели като пробен тест за всички, определени да оцелеят на Дюн. Нито едно от изпитанията не повлия върху тайното ядро на същината на Одрейди. Морското Дете остана непокътнато.

И сега то ме предупреждава.

Дали предупреждението беше и поглед в бъдното?

Тя винаги бе притежавала късче талант, онова леко бодване, известяващо я за опасност, надвиснала в непосредствена близост над Сестринството. Атреидските гени й напомняха за постоянното си присъствие. А може би опасността грозеше Дома на Ордена? Не, не… Болката говореше, че застрашените са други, но също важни.

Може би Лампадас? Този път нейното късче талант не съумя да се обади.

Специалистките, регулиращи целенасоченото размножаване, бяха направили опит да заличат опасната способност за предсказване от потомствената линия на атреидите, но успехът им бе ограничен. „Не смеем да рискуваме с вероятността да се появи нов Куизъц Хадерах#!“ Те знаеха за въпросната чудатост на своята старша света майка, но Тараза, последната предшественица на Одрейди, ги бе посъветвала да си служат внимателна с нейната способност. Според Тараза дарбата на Одрейди сработваше само когато „Бин Джезърит“ трябва да научи за предстояща опасност.

Старшата майка не възразяваше. Сполитаха я неочаквани мигове, в които зърваше заплаха. Като просветвания. Напоследък бе започнала дори да сънува.

Сънят се повтаряше трептящ и жив; всичките й сетива бяха настроени към вероятността за непосредствено сбъдване на онова, което съзнанието й виждаше. Вървеше по силно опънато въже над бездна, а някой (не се осмеляваше да се обърне и да го види) се приближаваше зад нея с брадва, за да отсече въжето. Чувстваше как то рязко и твърдо се огъва под босите й пети. Духаше студен вятър с мирис на изгоряло. Между другото, тя знаеше кой приближава с брадвата!

За всяка опасна стъпка трябваше да призовава цялата си енергия. Стъпи! Стъпи! Въжето се люлееше и Одрейди простираше встрани ръцете си, за да запази равновесие.

Падна ли, пропада и Сестринството!

„Бин Джезърит“ щеше да намери края си в дълбоката пропаст под въжето. Един ден Сестринството щеше да престане да съществува, подобно на всяко живо същество. Нито една света майка не би се осмелила да го отрече.

Но не и тук. Не трябва да падна от въжето. Не бива да позволим въжето да бъде срязано! Длъжна съм да премина над бездната, преди да пристигне оня с брадвата. Длъжна съм! Длъжна съм!

Тук сънят винаги свършваше, ала собственият й глас продължаваше да звъни в ушите й, докато се събуждаше в спалнята. Разтърсвана от тръпки. Като премръзнала. И нито капчица пот. Дори попаднала в спазмите на кошмар, юздите на „Бин Джезърит“ не й позволяваха ненужни разхищения.

Нужно ли е тялото да се изпоти? Не. Безполезно е.

Седнала в работната си стая със спомена за съня, Одрейди долавяше колко близко до реалността е метафората с тънкото въже: Фината нишка, на която нося окачена съдбата на моето Сестринство. Морското Дете усещаше приближаващия кошмар и се появи в картините с кървави води. Не, никакво обикновено предупреждение! А злокобно. Имаше желание да се изправи и да викне: „Пиленца мои, пръснете се из бурените! Бягайте! Бързо!“

Как ли щяха да подскочат вардияните-наблюдатели!