Роджър Солсбъри разклати леда в чая си.
— Както и да е, не я бях виждал от около пет години, когато един ден Филип Кориган ме покани на вечеря. Беше ме посещавал заради проблеми с хрущяла в коляното. Оперирах го. После се появиха проблеми с гръбнака. Сприятелихме се. Не знаех, че е женен за Есенен… за Мелани.
— И тогава започна да се измъкваш от болницата малко по-раничко. Да навестяваш тайно брачното ложе, докато старият Кориган загрозява островите с разни наколни жилища от бетон.
Той се изсмя горчиво.
— Не беше точно така.
После пак млъкна. Хвърлих му поглед, сякаш исках да кажа: „Добре де, мъже сме в края на краищата“. Най — сетне той продължи шепнешком:
— Тук вече става малко объркано.
— Не се и съмнявам.
Не трябвало да се крият, обясни той, приведен над блудкавия чай.
— Защо? — заинтересувах се аз.
Филип искал да гледа, призна Роджър. Понякога да участва, друг път само да снима на видео. На яхтата, обзаведена като плаващ дворец, в имението върху грамадно водно легло, в плувния басейн.
Тъй значи. Филип Кориган се оказваше дърт пръч и воайор. Сигурно на тая възраст парите вече не са го вълнували, а не е можел да вдигне машинката без нещо по-перверзно.
— После смръквахме по малко кокаин и си правехме шведска тройка — каза Роджър. Помълча и ме изгледа смутено.
Жените от съседната маса определено рискуваха да си изкълчат шиите.
— Разочаровах ли те? — попита той.
Отвърнах му, че не правя морални оценки на клиентите си — зле е за бизнеса.
И все пак си водех наум морална статистика. Всички го правим. Мъчим се да бъдем свободомислещи, да не се месим никому, но тайничко изпитваме самодоволно чувство на превъзходство и смътно презрение към чуждите грехове. Роджър Солсбъри беше грешник. Взимаше наркотици и правеше групов секс като някоя отрепка. Само че беше моя отрепка, мой клиент и заниманията му в спалнята — или в плувния басейн — не го правеха некадърен хирург, а още по-малко — убиец.
Реших, че си струва да го ободря след покаянието.
— Според мен, нещата стоят така — казах аз. — Заплел си се с някаква уличница, която е стигнала да висшето общество, и с един дъртак, който не можел да вдигне парчето в нормална поза. Това не те прави престъпник номер едно, но ако стигне до съда или вестниците, съсипва те като нищо. Може през половината време да оперираш безплатно бедните или да храниш бездомните котки, но светът ще знае само едно: че си побъркан на тема секс и мъжът на твоята любовница е издъхнал в ръцете ти. Интересно четиво. Сега разбираш ли, защо трябваше да го зная? Без да искам, можех с някое от решенията си да те погубя. Буквално. Разбра ли?
— Разбрах.
— Друго има ли?
— Май не. Освен, че ме е омаяла здравата.
Олеле, Боже!
— През всичките тия години — продължи той — никоя жена не е успявала да ме разпали така. Знае и умее невероятни неща. Напълно свободна е, няма и грам задръжки. Сякаш е родена, за да дарява наслада. Знаеш ли колко ми е трудно да се откажа?
Не съм от отдела „скъпа редакция“, но все пак се опитах.
— Роджър, според мен Мелани Кориган е родена не за да дарява, а да прибира, каквото й падне. Тъй че, стой по-надалеч от адския й казан.
— Да, в нея има нещо опасно — кимна той. — Кой знае, може то да е част от магията…
Не довърши и се унесе в някакви тайни мисли.
— Е, добре. Значи това е всичко, нали? Играехте си на чичо доктор, а старчето гледаше, снимаше и от време на време идваше да ви прави компания.
— Това е. — Той помълча, загледа се настрани и добави: — Има и още нещо.
— Винаги е така.
— Тя ме помоли да убия мъжа й — каза Роджър.
Очакване. Съдебният процес е също като да снимаш филм или да водиш война — повече чакане, отколкото действие. Най-напред, в осем и половина съдията приема молби и предложения. Двайсет различни дела, четиридесет адвокати, претъпкана приемна, опашка — в коридора, всички се трупат като гладни кокошки.
Хората чакат, безброй минути се влачат едва-едва. В кабинета съдията разговаря по телефона. С кого? На коне ли залага, любовна среща ли уговаря или си урежда предизборната кампания? Кой знае… После някой чиновник закъснява с вещественото доказателство, разболява се дете на съдебен заседател или пък вещото лице — най-често лекар, има спешен случай.
Така беше и сутринта преди Роджър Солсбъри да даде показания. Раздразнението ми нарастваше с всяка секунда. Зяпах мръсните керамични плочки по стените. На нивото на раменете личаха безброй следи от нокти и химикалки. Тежките ъгловати пейки из коридора подлагаха на изпитание задниците и интереса на неколцината любопитни безделници, дошли тук най-вече заради климатичната инсталация. Таванът в съдебната зала беше висок девет метра. Заедно с потъмнелите скамейки и съдийския подиум той придаваше на помещението църковен вид. Но къде ли се бавеше Негово светейшество?
Точно в този момент лъскавото теме на съдията Ленард изникна от вратата зад подиума, която водеше право към кабинета му. Той се навъси и пак изчезна. Отворих куфарчето си и открих бележка от Синди:
