Явно ме беше търсила Сюзън Кориган. Може би да ми напомни за пореден път, колко съм тъп. Минаха още няколко минути и най-сетне всички играчи се събраха в залата — съдията, секретарката, заседателите, адвокатите и свидетелите. В пълна готовност. Понякога точно в този момент спират тока или по телефона се обаждат за бомба, но днес благополучно започнахме работа.
Както се бях надявал, Роджър Солсбъри изглеждаше много добре. Предупредих го да не прекалява с облеклото и той бе избрал тъкмо каквото трябва — сив панталон, синьо спортно сако и вратовръзка. По моя идея носеше на колана си пейджър, за да напомни на заседателите, че често работи по спешност и всеки момент могат да го викнат при някой окървавен пациент. Прошарената му коса беше грижливо сресана, лицето — самоуверено, но не и нахално. Изглеждаше като опитен, добросърдечен хирург, който оперира с изключително внимание. Говореше тихо, отмерено, без онази типична снизходителност на мнозина лекари пред съда.
Разпитах го за цялата предистория на случая. Посещенията на Филип Кориган, операцията на коляното, после оплакванията от болки в гърба и крака. Болките възниквали дори при кашлица. Обичайните тестове — рефлекс на глезена, рефлекс на коляното, повдигане на краката. Солсбъри установил намалена чувствителност, миелограмата потвърдила това. И накрая диагнозата: остра дискова херния между третия и четвъртия лумбален прешлен.
— Имаше ли нещо необичайно в операцията? — попитах аз.
— Не, беше съвсем стандартна — каза Солсбъри.
Това ми хареса. Какъв човек само — реже жива плът, отстранява болните тъкани, после зашива всичко. И за него това е стандарт. Нищо чудно, че изпитваме страхопочитание към лекарите.
— Започнах разреза от първия лумбален прешлен, малко над кръста — продължи той. — Всичко беше нормално.
Слязох надолу през подкожната и мастната тъкан. Прерязаните кръвоносни съдове биваха клампирани и обгаряни. Открих пространството между третия и четвъртия лумбален прешлен. Без проблеми отстраних лигаментум флавум, а също така горната част на четвъртия и долната част на третия прешлен.
Разпитах го стъпка по стъпка, за да усетят заседателите, че този лекар си знае работата. Бил е там, по дяволите. Не Дан Сефало. Не Уоткинс. Солсбъри е бил там. Сега Солсбъри беше учител и заседателите слушаха като ученици всяка негова дума. Може би не всички успяваха да си представят движението на скалпела, но това нямаше значение. Роджър Солсбъри си разбираше от занаята, знаеше безкрайно повече от съдебните заседатели — шеф на туристическа агенция, две домакини, студентка и двама пенсионирани бизнесмени. Исках да им внуша една съвсем простичка мисъл:
— Отстраних дисковата материя, нуклеус пулпозус. — Роджър Солсбъри посочи схемата, която бяхме увеличили до размерите на филмов плакат. — При дискова херния тя е като пастата за зъби. Изстиска ли се веднъж, няма връщане.
Отлично сравнение. И как да не е отлично, като го тренирахме от месеци.
— Какво направихте след това? — запитах аз.
— Отстраних с форцепса остатъчния дисков материал. — Имаше ли нещо необичайно до този момент?
— Нито дотогава, нито по-късно — спокойно изрече той.
— Операцията мина без произшествия. 1 — Какви бяха жизнените показатели на пациента? — Всичко в нормата. Кръвно налягане, пулс и дишане.
По-късно щяхме да потвърдим това и с писмените показания на анестезиолога.
— Изслушахте ли изявленията на доктор Уоткинс относно форцепса?
— Изслушах ги.
— Случи ли се нещо необичайно с форцепса?
— Не, не е напускал пространството между прешлените и в никакъв случай не е доближавал аортата. Пациентът понесе операцията нормално във всяко едно отношение.
— Кога видяхте Филип Кориган за последен път?
— Посетих го в интензивното отделение и по-късно в личната му болнична стая.
— Какво бе състоянието му?
— Нормално. Никакви признаци за подуване на корема, нормално кръвно налягане, хемоглобин и хематокрит. Никакви симптоми на кръвоизлив или аневризъм.
Задържах го още няколко минути, за да разкаже колко бил изненадан на следващата сутрин, когато узнал, че аортата на Кориган се е спукала през нощта. В гласа му звучеше съвсем искрено съжаление за смъртта на пациента. Аз кимнах сериозно и също тъй искрено — за да постигна подобна искреност ми трябваха три години в правния факултет, десетина години практика и няколко филма с Джими Стюарт. После седнах и на моето място застана Дан Сефало.
