Ново очакване, този път за присъдата. От всички досадни страни на професията тази ми е най-неприятна. Никога не съм висял пред родилното отделение, но познавам ситуацията до най-малки подробности — безконечно крачене напред-назад, навъсени вежди, цигара подир цигара. Там поне, когато се свърши, имаш какво да отнесеш у дома. А аз изоставям всичко зад себе си. Победа, загуба или прекъсване на процеса — край, погребано и забравено. Победата не е радост, а само мъчително облекчение, като да измъкнеш ножа от раната. Загубата не е страдание, а само осъществяване на отдавна предвидена болка.
Да водиш защита е жива скръб. Ако спечелиш, значи просто изравняваш резултата, възстановяваш статуквото. Клиентът те кани на вечеря. Показва ти новата лепенка на колата си: Моят адвокат може да набие твоя адвокат. Ако загубиш, разпитва те какво е трябвало, за да спечелиш. И непременно намира някакъв пропуск.
Роджър Солсбъри крачеше из коридора. Аз седях със Синди в съдебната зала. Докато четях новия брой на списание „Уинд райдър“, тя вирна боси крака върху масата и се зае да боядисва ноктите им в сребристо метален цвят, който ми напомняше за спортна кола от седемдесетте години. Съдебният пристав влезе и я изгледа гадно. Тя размърда насреща му палеца на крака си.
Все чакаме и чакаме, вече са се провлачили двеста минути, животът отлита. Някъде на Канарските острови мургави французи и французойки карат уиндсърф с петдесет километра в час. По склоновете на Скалистите планини фучат скиори сред облаци снежен прах. Само на сто и петдесет километра от нас щастливи риболовци мятат въдици в езерото Окичоби. А аз? Защо изобщо съм седнал в тая престаряла съдебна зала да чакам, кога шестима непознати ще ми кажат дали ставам за нещо, или трябва да зарежа занаята?
— Нали е добър знак, че се бавят толкова дълго? — попита Роджър Солсбъри откъм входа.
— Може би — казах аз.
Няма що, мъдър отговор. Всъщност времето вече нямаше значение. Ако заседателите излязат с присъда до двайсетина минути, значи непременно са подкрепили защитата. Не са имали време дори да поръчат пържоли за сметка на данъкоплатеца, камо ли да обсъдят отговорността и обезщетението. След този срок не се знае нищо. Може би още преди часове са решили, че ответникът е допуснал небрежност и сега само се чудят колко нули да пишат в съдебния протокол.
Взех вестника и прелистих на спортните страници. Името на Сюзън Кориган се мъдреше над статия за поредната загуба на „Делфините“ в Кливланд. Те никога не са играли добре в студено време. Сега падаха с 10 на 24 срещу „Кафявите“, чиято отбрана беше известна с прякора „Кучетата“.
КЛИВЛАНД. Докато играта все още беше неясна, а игрището постепенно се заледяваше, „Кафявите“ показаха на „Делфините“ от Маями, че край бреговете на замръзналото езеро Ери е настанал същински Кучешки ден.
Симпатично. Искаше ми се да я видя. Може би след присъдата, ако престанеше да се горещи заради тая история с убийството.
Ненадейно зареяните ми мисли бяха прекъснати от Почукването. Онова почукване откъм залата на съдебните зали, което кара всички сърца да подскочат. Всъщност можеше да означава какво ли не — например, че са гладни. Приставът тромаво забърза натам. Той беше пенсиониран полицай от моторизираните патрули — със снежнобяла коса, криви каубойски крака и дрезгава кашлица. Когато излезе отново, пое с каменна физиономия право към кабинета на съдията. Сигурно беше забравил, че за всяка Коледа му пробутвам тайничко по една бутилка „Джейк Даниелс“.
След малко съдията дотича през задната врата на залата. Закопчаваше робата си в движение и тя се развяваше подир него като полуспуснато платно на яхта. Ако вече имаше присъда, всичко щеше да се развие бързо. Но можеше и да се окаже, че заседателите имат не отговор, а въпрос. Най-често — съвсем идиотски.
Но този път нямаше въпроси. Председателят на групата държеше грижливо сгъната официална бланка. Той беше пенсиониран счетоводител. Когато го разпитвах при предварителния подбор, не прояви и капчица спонтанност или чувство за хумор. Когато го попитах коя книга е чел наскоро, отговори без колебание: „Упътване в новите данъчни закони“ от Прайс Уотърхаус. Не бих седнал да пия бира с него, но пък ми пасваше идеално в дело за гражданска отговорност и лекарска небрежност. Опитах се да разчета нещо в очите му. Никакъв шанс. Огледах другите заседатели. Същият резултат. Адвокатските легенди твърдят, че не смеят да те погледнат в очите, когато са гласували срещу теб.
