Една от жените, по професия домакиня, погледна Мелани Кориган и се ухили. Това пък какво означаваше, по дяволите? Вдовицата вече не ронеше дребни сълзи. През дългата почивка си беше сложила малко руж. Представляваше чудесна комбинация от добро здраве и затаена страст, но май малко прибързано смъкваше маската на скърбяща вдовица. Устните й блестяха в бледорозово и изглеждаха влажни. Тя плъзна ръка по червеникавокестенявите си къдрици и отметна глава, разкривайки дълга, изящна шия. Великолепна поза за реклама на шампоан.
Роджър Солсбъри също ставаше за реклама. На някое погребално бюро. Когато новината за Почукването стигна до коридора, той заряза разходките и дотърча пребледнял до масата на защитата. Сега беше посивял като калифорнийски тюлен. Чудех се дали не е вече на възраст за сърдечен удар.
— Споразумяха ли се съдебните заседатели за решение? — попита съдията Ленард с тържествено мрачен тон, сякаш очакваше екзекуция.
— Да, Ваша светлост — незабавно отвърна председателят.
Той стана и подаде присъдата на пристава, който се разкашля и прикри уста с листчето, после го подаде на съдията. Ленард го разгърна и продължи да чете около хиляда години, докато аз напрягах рентгенов поглед да различа нещо от петнайсет метра разстояние. Без следа от емоции по лицето, съдията подаде листа на секретарката. Леко раздразнена, тя откъсна поглед от поредното четиво — този път изследване на женските сексуални фантазии.
— Съдебната секретарка ще обяви присъдата — съобщи Ленард със същия суров глас.
Секретарката стана, прехвърли дъвката под лявата буза, заби молива в буйната си африканска прическа и зачете с отегчен, монотонен глас:
— Единайсети съдебен състав на област Дейд — Флорида, дело номер осем–седем–едно–осем–три–седем–шест — Мелани Кориган, като законна наследница на покойния Филип Кориган срещу, доктор Роджър А. Солсбъри. — Тя помълча и се изкашля. Хайде бе, маце, по-живо! — Ние, съдебните заседатели, подкрепяме тезата на защитата.
Бум. Свърши се. Секретарката седна. Роджър Солсбъри стовари длан върху рамото ми. Дан Сефало примижа, после се съвзе като истински професионалист и помоли съдията да поиска мнението на заседателите един по един. Ленард се съгласи. Всички потвърдиха присъдата. Мелани Кориган се озърна към Роджър Солсбъри с кисела усмивка. Сякаш му казваше, че няма значение. Или неохотно го поздравяваше. Ама че странна реакция!
Ленард благодари на заседателите, а приставът им раздаде служебни бележки с малко портретче на съдията — художникът го беше изтипосал досущ като гранитния образ на Линкълн върху Маунт Ръшмор. Можеше и да си докара няколко гласа в повече за следващите избори.
Най-сетне всичко свърши. Заседателите си събраха багажа, зрителите се изнесоха в коридора и тръгнаха да дирят нови зрелища. Роджър Солсбъри непрекъснато дрънкаше колко страхотен съм бил, как невероятно говорил Чарли Ригс, колко хубава била Синди. Искаше да ме води на тържествена вечеря с шампанско.
Чувствах се напълно изчерпан. Казах му, че няма да съм приятна компания. Всъщност ми беше писнало от него. Бях му дал частица от себе си. Дружбата от споделени изпитания бързо свършва, когато премеждията отминат. Също както бойните другари се разпръсват след края на войната. Много бързо.
Но защо имах чувството, че делото Кориган срещу Солсбъри е само начало?
Синди се върна в офиса, а аз подкарах открития олдсмобил по Тамаями Трейл на запад към Евърглейдс. За нищо на света не бих отишъл след днешното дало да разговарям по телефона и да пиша сведения до счетоводството. Исках да подишам чист въздух. Тамаями Трейл минава през Малката Хавана, където носи името
Младите кубинци — юношите, родени в Маями, разбират живота съвсем различно. Тук имат, мощни мотоциклети, късни нощи из дискотеките в Коконът Гроув и уикенди по плажовете на Кий Бискейн, тъй че съвсем не им се ще да воюват или да въртят мачете из плантациите за захарна тръстика. Носят маскировъчни бойни облекла само защото така е модерно през този сезон.
Когато през шейсетте години хиляди кубински бежанци заляха Маями, нямаше накъде да отидат. На изток беше малкият градски център, а отвъд него — Бискайският залив. На юг се намираше скъпият квартал Корал Гейбълс, в който повечето бежанци просто не можеха да се заселят. На север беше Либърти Сити, наричан някога съвсем официално в полицейските сводки Централен негърски район — забравен от обществото квартал с нажежени тротоари, както навсякъде, но без палмите на Корал Гейбълс или боровете на Саут Дейд.
