Поспах, а когато се събудих, в къщичката царуваше мрак. Сюзън Кориган измърка до мен, обтегна крак и отново се сгуши. Мислех си за нея. Умна и дръзка. От новата порода момичета, дето гледат да си пробият път в един мъжки свят. Имах чувството, че я виждам как се бори с нокти и зъби срещу другите репортери за най-добър материал. Как преглъща тъпите подигравки — хей, братче, едно време спортните журналисти пикаеха прави! — и отвръща на удара с удар. Такава бе Сюзън Кориган, която познавах. Само че всъщност не я познавах много добре.
Станах тихичко, за да не я събудя, и обиколих насам-натам из тъмното. От Чарли и баба нямаше и следа. Намерих в хладилника пушена скумрия и все още замаян се помъчих да съобразя дали е време за късна вечеря или за ранна закуска. Къщата беше тиха, отвън ветрецът от залива шумолеше из палмовите листа. Пристъпих на пръсти към бабината стая. Вратата бе леко открехната, върху нощното шкафче светеше ветроупорен фенер. Реших да проверя дали е завита. Както тя ме е завивала хиляди пъти.
Баба лежеше под домашната черга. Спеше блажено, прегърнала дремещото туловище на щастливия доктор Чарлс У. Смит.
Не заварих въоръжени ченгета около къщичката си на Къмкуот авеню, нито пък тълпи журналисти в кантората. Взех да се чудя дали Големият гробищен обир не е бил просто сън. Обикновено понеделнишко утро — седях зад бюрото си кротък като монах и пиех кафе, когато внезапно зърнах статията на седма страница в раздела за местни новини:
Вандали унищожиха през уикенда гробница и отнесоха две тела от терена на погребална служба „Вечен спомен“, съобщи вчера областната полиция.
Според полицейския говорител телата на Филип Р. Кориган и неговата съпруга Силвия Кориган са били откраднати от частен мавзолей в югоизточното гробище. Мистър Кориган, починал през 1986 година, беше известен строителен предприемач, срещу чиято дейност се бореха няколко групи природозащитници. Съпругата му почина две години по-рано.
Май е дело на „Мидената бригада“, каза сержант Хоакин Кастильо, намеквайки за радикалната групировка от островите, която прибягва към насилие, за да спре строителството в екологично застрашени райони.
Тъй като Мидената бригада държи имената на членовете си в тайна, не успяхме да открием за коментар нито един от тях. Според полицейска преценка щетите по гробницата възлизат на 50 хиляди долара.
Смахната работа. Толкова тъпо измислено, че по някакво чудо се доближаваше до истината. Мидената бригада се състоеше от свирепата терористка баба Ласитър, каналджията любител Върджил Тигпен и двама безработни рибари, които по цял ден висяха с въдици около Адския залив, ако не лежаха в участъка за пиянство на обществени места.
Вестникът не споменаваше нито за неотдавнашния процес, нито за някакви странни видения на нощния пазач. Ченгетата вероятно не виждаха никаква връзка между произшествието и Роджър Солсбъри, а пазачът едва ли щеше да се разбъбри за срещата си с мухлясалия призрак. Заподозрени оставаха само членовете на някаква тайнствена групировка.
Не вярвах да разследват случая много усърдно. За област Дейд това си беше кокошкарска история. Особено в сравнение с другото произшествие през същия ден — полицай от отдела за борба с наркотиците ударен по главата със сто кила двайсетдоларови банкноти. Попаднал в болница с мозъчно сътресение и дори не успял да прибере парите. Полицията ги задържала като веществено доказателство срещу наркотърговеца Гилермо Монталво. Когато федерални агенти обкръжили къщата му, Монталво метнал парите — пресовани като бала сено — през прозореца на втория етаж. Паднали право върху главата на полицая, който носел бронирана жилетка, но не и каска. Колко пари има в сто кила двайсетачки? Точно един милион осемстотин хиляди сто и осемдесет долара, отговарят феберейците, които често оценяват плячката на тегло, защото броенето става бавно.
