Дълга целувка за сбогом полностью

Днес Мелани не ми поднесе никакви изненади. След сватбата Роджър Солсбъри почнал да я преследва. Да, преди години се срещала с него, но това е минала работа, тогава била още дете. Не, не са имали любовна връзка. Само отбивала предложенията му. Той твърдял, че е влюбен, че Филип не я оценява, не й отделя достатъчно време. Роджър й показал малко черно куфарче с две спринцовки и прозрачна течност в стъклено шишенце като ония миниатюрни бутилчици водка, които поднасят в самолетите. Казал й да се отърве от Филип като му инжектира лекарството. Тя била потресена, но решила, че това са само празни приказки. Роджър винаги дрънкал глупости. Но когато Филип починал след операцията, тя заподозряла Роджър. Започнала да търси доказателства. Надявала се на гражданското дело да изкопчи нещо подозрително, но не успяла.

Затова след присъдата приела поканата да гостува на Роджър и докато той наливал питиета, тя претърсила бюрото в кабинета му. Voila28 — черното куфарче с двете спринцовки. Наблизо, в малък хладилник открила и шишенцето, само че част от течността липсвала. Тя прибрала находките в чантата си и на другия ден отишла в щатската прокуратура. Приблизително по същото време доктор Маккензи съобщил на Соколов за пробите от мозъка и черния дроб, които донесъл Чарли Ригс. Когато се оказало, че течността е сукцинилхолин, а в пробите има следи от сукцинилова киселина и холин, Голямото жури обвинило Роджър Солсбъри в предумишлено убийство.

Тя разказа всичко много добре. Соколов я бе подготвял няколко седмици, след като едва не се издъни в самото начало. Не успях да оборя показанията. Тя отрече куфарчето някога да е било у нея, отхвърли и предположението ми, че го е подхвърлила в дома на Роджър. Не спечелихме нищо, но поне знаехме с какво разполага прокуратурата. Знаехме още, че няма да спечелим, ако не опровергаем твърденията на Мелани Кориган.

Веднага след обвинението бях попитал Роджър какво знае за куфарчето и лекарството. Надявах се да ми каже, че никога не е виждал онова шишенце, че сигурно Мелани го е взела отнякъде, а после е откраднала куфарчето, за да го натопи. Ако можехме да докажем нещо подобно — край на тревогите!

— Не беше така — каза Роджър.

— А как?

— Взех назаем сукцинилхолина от един анестезиолог. Навремето имах стар лабрадор, трябва да беше на около двайсет години. Изпадна в кома, но още дишаше. Парализирах дробовете му със сукцинилхолин. После прибрах шишенцето в хладилника. Нямам представа как е изчезнало.

— А куфарчето?

Той сви рамене.

— Изгуби се малко след смъртта на Филип. Тогава не обърнах внимание.

Проверих думите му. Анестезиологът потвърди. В гробището за домашни любимци също намерих сведения. И един допълнителен плюс — всичко бе станало две години преди смъртта на Кориган. Дами и господа, когато убиецът е приготвил оръжието, не чака две години, за да го употреби.

Едно име от списъка на свидетелите бе съвсем непознато за нас. Ребека Инграм, медицинска сестра. Докато изслушвах показанията й, Ейб Соколов седеше мрачно до нея. Сестра Инграм беше на трийсет и няколко години, без грим, с късо подстригана кестенява коса. До името й в списъка на свидетелите стоеше невинното уточнение: Явила се след тревожния сигнал за спиране на сърдечната дейност.

— Видяхте ли доктор Солсбъри през нощта, когато почина мистър Кориган? — попитах аз.

— Да. Видях го как напусна стая петстотин и дванайсет, където лежеше мистър Кориган, и изтича по коридора.

Добре, значи обвинението можеше да докаже, че Роджър е бил в болницата. Това не ме плашеше. Имал е пациенти, отскочил да провери как се чувства Кориган след операцията.

— По кое време беше това?

Тя не се поколеба нито миг.

— В десет вечерта. Почти точно. Знам, защото проверявах мистър Кориган на всеки половин час.

И дотук нищо опасно. Аневризмът бе възникнал в единайсет и петнайсет.

— Това ли е всичко?

Тъп въпрос общо взето. Все едно да питаш свидетеля за какъв дявол ти губи времето.

— Той носеше малко кожено куфарче. Черно. Със златни инициали. Хей толкова голямо.

Тя разпери ръце на малко повече от педя и сякаш в корема ми се заби нож със същите размери. Сестра Ребека Инграм сви рамене и се усмихна невинно.

— Това е всичко — каза тя.

Аха. Това било всичко. Любезно помолих Соколов да извади веществено доказателство номер три.

— Като това куфарче ли? — обърнах се аз към сестрата.

— Ами… така изглеждаше. Да. Или е същото, или много прилича на онова.

Посочих златните букви.

— Какви бяха инициалите върху куфарчето, което видяхте?

Тя поклати глава.

— Не помня.

— И, разбира се, не можехте да видите какво има в куфарчето, прав ли съм?

— Не. Тоест да. Тоест прав сте, не можех да видя какво има вътре.

Въпросите с отрицание винаги объркват свидетелите.

— Попитахте ли доктор Солсбъри какво има в куфарчето?

— Не. Не му казах нищо, а ми се струва, че и той изобщо не ме забеляза.

— Според вас, необичайно ли е лекар да носи подобно куфарче?