— Правилно. Nemo repente fuit turpissimus. Никой не става зъл изведнъж. Но след като знаем, че жената е зла, донякъде опростяваме уравнението за предсказване на постъпките й. Да вземем моята аналогия с времето. На пръв поглед изглежда, че с всичките ни спътници, компютри и сложни апаратури събираме достатъчно данни, за да го предскажем. Да, но не става, защото инструментите просто не събират толкова информация. Все пропускаме нещо, милиони неща, а прогнозите ще бъдат катастрофално погрешни дори ако изтървем една-единствена дребна подробност. На научен език това се нарича съществена зависимост от първоначалните данни.
— Но, теоретично погледнато — промърморих аз, — ако имаш достатъчно датчици, спътникови снимки и електронни джунджурии, ще узнаеш всичко за времето. И ако събираш сведенията дълго време, ще знаеш какво е станало миналия път при подобни условия и ще можеш винаги да предсказваш. Същото е и с хората. Ако имаш достатъчно сведения за тяхното минало, можеш да предскажеш бъдещото им поведение.
Чарли Ригс помълча, докато запали отново лулата си — елегантен трик за печелене на време.
— Прекалено много събития влияят върху човешкото поведение и няма начин да ги отразим обективно. Дори и с времето, Джейк, би трябвало да знаеш всичко: размерите и положението на всеки облак, всеки птичи полет, всяко пърхане на пеперуда.
— Чак и до пеперудите ли опряхме?
— Пърхането на пеперуда в Бразилия може да предизвика торнадо в Тексас.
— Образно казано — възразих аз.
— Не. Съвсем буквално. Това е в основите на новата наука за хаоса.
— Пеперуди и хаос? — усъмних се аз. — Значи нищожно малко влияние може коренно да промени огромни събития.
Чарли Ригс се усмихна щастливо като учител със схватлив ученик.
— Точно така. Като в детското стихче:
И тъй нататък.
— Помня — казах аз. — После загубили битката и цялото кралство. Заради един пирон.
— Точно така.
Загледах се към мокрото шосе.
— Значи трябва на всяка цена да намеря проклетия пирон.
Декоративните прожектори светеха и водопадът ромолеше глухо, но иначе къщата на Кориган беше безмълвна и мрачна. Дъждът бе спрял малко преди да излезем на магистралата. Над Гейбълс Естейтс не бе паднала и капка. Изтичахме по осветената пътека към бунгалото. Вратата беше отключена, вътре светеше, но нямаше и следа от Сюзън. Влязох в малката спалня. На разхвърляното легло бяха метнати бледосини шорти и стара тениска, в ъгъла се търкаляха чорапи и маратонки. Печката в кухнята беше включена на двеста и петдесет градуса, до нея се размразяваше зеленчуков полуфабрикат. На масата имаше отворена кутия диетично пепси. Пълна до половината и все още хладна на допир.
Изхвръкнахме на дворчето. Край кея зърнах тъмните очертания на яхтата. Лампите в басейна бяха включени и синкавата вода потрепваше в нощния мрак.
Басейнът.
Не знам защо побягнах. Не знам какво усетих. Не знам как, но разбрах.
До отсрещния край плаваше по корем Сюзън Кориган, облечена с черен състезателен бански. Изтичах покрай басейна и скочих. В устата ми нахлу солена вода. С три замаха се озовах до нея. Сграбчих я за рамото и я преобърнах. В причудливите отражения над водата лицето й изглеждаше призрачно синьо, като изваяно от пластмаса. Очите й бяха отворени, но безжизнени.
Изнесох я по стъпалата. Главата й се люшкаше върху рамото ми. По устните имаше тънък слой белезникава пяна. Чарли подпря Сюзън под гърба и заедно внимателно я отпуснахме на дървената скара. Свалих й плувните очила, после повдигнах с лява ръка шията, за да освободя гърлото. С дясната стиснах ноздрите. След това дълбоко поех дъх и притиснах устни към нейните. Издишах с всичка сила и въздухът изду дробовете й. Няколко бързи тласъка, после по едно вдишване на всеки пет секунди. Търсех признаци на живот, но не ги откривах. Можеше да е спряла да диша преди две минути или преди два часа. Нямаше как да разбера.
Чарли коленичи до мен. С мълчанието си подсказваше, че върша каквото трябва. Движенията ми бяха автоматични. Действах без да мисля, правех каквото можех. Тласкаше ме някаква вулканична смес от ярост и отчаяние.
— Не умирай! — изкрещях аз. — Не смей да умираш!
Отново покрих с уста студените й устни. Вдъхвах й въздух отново и отново, опитвах се да я изпълня с кислород, да й дам част от живота си. Приведох ухо към устните й.
Нищо.
Потърсих пулс.
Нищо.
Клекнах, положих длан върху гърдите й точно над гръдната кост и жестоко натиснах отгоре с другата ръка, опитвайки да раздвижа сърцето. Продължих да тласкам — нагоре-надолу, нагоре-надолу.
Нищо.
