— Един ден ме намериха на улицата. Пищях, дерях с нокти корема си, исках да разкъсам звяра вътре в мене. Прибраха ме в психиатрията.
Оттам я завели в окръг Ориндж под грижите на майка й, която изоставила преди шест години. Резултатите от изследванията показали, че матката е набраздена, има странни сраствания и полипи и кръвната картина е невероятно отклонена от нормата.
В нероденото дете не открили нищо ненормално, но Дженифър била убедена, че то е чудовище. Истерията й непрекъснато растяла. Нито светски, нито религиозни съвети можели да уталожат страховете й.
Взели я в болница да роди с цезарово сечение заради опитите й да се освободи от детето. Дженифър вече била не просто истерична, а направо полудяла. Привиждали й се наркотични ужаси, обезобразени тела. У нея се появило безумното убеждение, че ако зърне детето, което ражда, веднага ще пропадне в ада. Раждането било необичайно трудно и продължително и поради психичното й състояние я вързали. Но когато за миг отпуснали каишите, още преди да се появи упоритото дете, тя избола очите си със собствените си пръсти.
Хари потръпна, обърнат с гръб към Дженифър и загледан в лицата, които по приумиците на мъглата ту се появяваха, ту изчезваха.
— И той се роди — въздъхна Дженифър Дракман, — роди се.
Дори лишена от зрение, тя разбрала тъмната природа на роденото от нея същество. То обаче било сладко бебе, после хубаво момче (така й казвали) и станал красив млад мъж. Годините се нижели, но никой не приемал сериозно параноичните жалби на жена, извадила сама очите си.
Хари провери колко е часът. Два и двайсет и една.
Оставаха им още най-много четиридесет минути в безопасност. А може би значително по-малко.
— Последваха безкрайни операции, усложнения от бременността, очите, инфекции. Здравето ми непрекъснато се влошаваше, получих няколко удара и повече не се върнах у дома при майка си. Всъщност това не беше лошо. Защото
— Откъде знаете, че е убил майка ви? — попита я Кони.
— Той ми каза. И ми обясни как го е направил. Описва силата си, как тя непрекъснато нараства. Дори ми показва някои неща… Вярвам, че може да направи всичко, което казва. А вие?
— Да — потвърди Кони.
— Къде живее? — попита Хари все още с лице към мъглата.
— В къщата на майка ми.
— Какъв е адресът?
— Забравила съм много неща… но това помня.
Дженифър им каза адреса.
Хари помисли, че знае горе-долу къде се намира мястото. Не беше далече от „Пасифик Вю“.
Още веднъж погледна часовника си. Два и двайсет и три.
Изгарящ от желание да излезе от стаята и то не само защото трябваше без отлагане да се справят с Брайън Дракман, Хари се извърна от прозореца.
— Да вървим.
Сами Шамроу излезе от тъмния ъгъл. Джанет стана от стола на болногледачката със спящото дете на ръце. Кучето също се изправи.
Кони обаче искаше да пита нещо. Подобни лични въпроси дотогава задаваше само Хари, а Кони се мръщеше нетърпеливо, защото подробностите вече бяха изяснени.
— Защо Брайън непрекъснато идва да ви види? — настоя Кони.
— Да ме измъчва по всякакъв начин — отвърна жената.
— И това е всичко? След като може да измъчва всеки, когото си пожелае?
Дженифър отпусна ръка от решетката, която досега стискаше здраво и прошепна:
— Обич.
— Идва, защото ви обича?
— Не, не. Не той. Той е неспособен да обича, не разбира какво значи тази дума, само си въобразява, че разбира. Но иска обич от мене — От подобната на скелет фигура в леглото се изтръгна сух, безрадостен тях. — Можете ли да повярвате, че иска точно аз да му дам обич?
Хари се изненада от обзелото го неволно съжаление към психично отклоненото дете, дошло нежелано на този свят от душевно болната жена.
Болничната стая, макар и топла и удобна, беше последното място на света, където човек би трябвало да търси обич.
Мъглата се стелеше над океана и обгръщаше потъналото в мрак крайбрежие. Беше гъста, непрогледна и хладна. Проникваше през заспалия град като призрачна следа от древен океан, чийто прилив се издига високо над сегашния.
Хари караше в южна посока покрай крайбрежието. Скоростта беше над разумната при ограничената видимост. Ала той смяташе, че рискът от удар отзад отстъпва пред опасността да закъснеят и да пристигнат в къщата на Тик-так, след като е възвърнал енергията си.
Дланите на Хари върху волана бяха влажни, сякаш мъглата попиваше в кожата му. Но в микробуса нямаше мъгла.
Два и двайсет и седем.
Бе изминал почти цял час, откакто Тик-так се оттегли да си почива. От една страна, бяха постигнали немалко за толкова кратко време. От друга страна, сякаш потокът на времето не е река, както се пее в песента, а връхлитаща лавина от минути.
Джанет и Сами седяха тревожно смълчани отзад. Момчето спеше. Кучето изглеждаше неспокойно.
Кони светна лампичката на тавана, която обикновено се използва при справки с картата. Провери дали револверът й е зареден.
Тогава за втори път погледна часовника си.
