Също както при съседите, в малкия преден двор растяха палми. Дори през мъглата се виждаха бугенвилиите, които пълзяха по белите стени и стигаха до червените керемиди на покрива. Алеята бе осеяна с ярките им цветове. Лампата над гаража осветяваше номера на къщата и се отразяваше в капчиците роса по стотиците цветове на бугенвилиите като в скъпоценни камъни.
Гледката беше красива. Хари изпита необясним гняв при вида на тази красота. Вече нищо не беше както трябва, стопиха се и последните надежди за подреденост на света.
Бързо провериха северната и южната част на къщата за следи от хора. Две светлини.
Едната беше на последния етаж отзад на южната страна. Малък прозорец, който отпред не се виждаше. Сигурно беше спалнята.
Ако настина бе така, Тик-так сигурно се беше събудил или пък изобщо не бе лягал. Освен ако… някои деца не могат да заспиват на тъмно, а Тик-так в много отношения беше дете. Двайсетгодишно, побъркано, зло, извънредно опасно дете.
Втората светлина се виждаше откъм северната страна, на първия етаж на задния, тоест западния, ъгъл. Тя беше на партера. Двамата надникнаха и видяха ослепително бяла кухня. Един стол беше издърпан настрани от масата със стъклен плот, сякаш някой бе седял там.
Два часът и трийсет и девет минути.
И двете лампи светеха в задната част на къщата. Затова Хари и Кони не направиха опит да влязат отзад, откъм западната страна. Ако Тик-так беше в осветената стая на горния етаж, щеше да чуе и най-лекия звук отдолу, все едно дали спеше или беше буден.
Кони имаше връзка ключове, затова дори не опитаха да влязат през прозорците, а се запътиха право към предната врата — масивна, дъбова, със здрави уплътнения и месингово чукче.
Ключалката като че беше марка „Болдуин“, което не беше лошо. Във всички случаи не беше „Шлейг“. В мрака беше трудно да се каже точно.
От двете страни на вратата имаше процепи с армирано стъкло. Хари долепи чело до единия, за да разгледа преддверието, което се виждаше заедно с част от коридора, защото през открехната врата в дъното се процеждаше светлина. Сигурно там се намираше кухнята.
Кони извади връзката ключове. Ала преди да се залови за работа, тя направи това, което всеки опитен взломаджия прави най-напред — провери дали е заключено. Вратата се оказа отворена. Кони я открехна на няколко сантиметра.
Мушна връзката в джоба, без дори да закопчае калъфката. Извади револвера от кобура под кадифеното сако.
Хари също приготви оръжието си за стрелба.
Кони спря за миг. Хари разбра, че тя пак проверява дали револвера й е зареден. Опипа слепешком патроните, увери се, че Тик-так не е изиграл някой от своите номера и с леко щракане завърши проверката.
Кони пристъпи през прага първа, просто защото стоеше отпред. Хари я последва.
Постояха в мраморното преддверие двайсетина-трийсет секунди със затаен дъх и напрегнат слух. Оръжието им бе готово за стрелба, мерниците отпуснати леко надолу. Хари покриваше лявата страна, Кони — дясната.
Тишина.
Дворецът на планинския цар. Някъде има спящо злобно джудже. Или може би не спи? Може би просто ги чака.
В преддверието беше доста тъмно, въпреки флуоресцентната светлина, която идваше по коридора от кухнята. Отляво висяха огледала, където се отразяваха неясните им силуети. Отдясно имаше врата, която водеше или към килер, или към стая.
Отпред и отдясно се виждаше стълба с тъмна площадка и още стълби към невидимия в мрака коридор на втория етаж.
Право пред тях беше коридорът на първия етаж. Сводове и тъмни стаи от двете страни, открехната кухненска врата в дъното, откъдето се процежда тънка струйка светлина.
Хари ненавиждаше подобни мигове. Беше ги изживявал десетки пъти. Имаше опит. И все пак ги ненавиждаше.
Нищо не нарушаваше тишината. Долиташе само някакъв вътрешен звук. Хари се заслуша в сърцето си. То биеше учестено и все пак още не лудо, още се владееше.
Бяха готови да продължат. Хари лекичко затвори зад себе си входната врата. Звукът му напомни за тихото хлопване на тапициран капак на ковчег в притихнала и потънала в кадифе зала за траурни церемонии.
Брайън се отърси от сънуваната разруха и влезе в света, който му предлагаше удовлетворението от истински жертви с истинска кръв.
За миг остана неподвижен върху черните чаршафи и се загледа в черния таван. Беше още сънен, представяше си как лети безплътен в нощта над тъмното море, под непрогледното небе.
Не притежаваше способности за левитация, а и в телекинезата не беше особено сръчен. Ала беше сигурен, че след като Стане, щеше да придобие способността да лети и да управлява материята по всички възможни начини.
Постепенно усети допира на намачканите копринени чаршафи, които го убиваха, усети също хладния въздух, кисел дъх в устата и глад. Червата му къркореха. Адското море се превърна в обикновени, макар и абаносово черни чаршафи, непрогледното небе не беше нищо друго освен лакиран в черно таван, а силата на земното притегляне за съжаление още действаше.
