Хари я погледна. На светлината от таблото лицето й напомняше на скулптура, изобразяваща богиня от древногръцката митология, от твърд бронз с патината на времето.
— Ако не е моята теория, тогава какво?
Вместо да му отговори, Кони отбеляза:
— Ако ще караш като мене, по-добре гледай в пътя.
Съветът беше добър и той го послуша точно навреме, за да не направи „Хондата“ на тон и половина пихтия от удар в разкапан стар „Мерцедес“, който сякаш караше бабата на Матусаил. Отзад имаше лепенка: „ИМАМ РАЗРЕШИТЕЛНО ДА УБИВАМ“. Гумите изсвистяха, колата рязко отскочи. Докато задминаваха, достолепната бабичка зад волана изкриви лице и им показа среден пръст.
— Дори бабите вече не са баби — въздъхна Кони.
— Ако не е моята теория, тогава какво? — настояваше той.
— Не зная. Просто казвам, че ако ще се плъзгаш по гребена на вълната на хаоса, по-добре да не се замисляш за подводните течения, защото тогава голямата вълна ще те залее.
Хари са замисли и известно време караше мълчаливо.
От лявата им страна стремително пробягваха хотелите и административните сгради на Нюпорт Сентър. Сякаш колата стоеше неподвижно, а се движеха те като осветени огромни кораби, отплавали в нощта към незнайни пристанища. Моравите и редиците палми бяха неестествено зелени и прекалено съвършени, за да са истински. Всичко напомняше за гаргантюански сценичен декор. Като че ли неотдавнашната буря бе връхлетяла върху Калифорния от друго измерение, беше потопила света в нещо особено и оставила зад себе си следа от черна магия.
— Ами майка ти и баща ти? — попита Кони. — Онзи тип е казал, че ще унищожи всички, които обичаш и после тебе.
— Те са на неколкостотин мили нагоре по крайбрежието и са вън от играта.
— Не знаем докъде може да стигне той.
— Ако може да стигне чак дотам, той наистина е Бог. Във всеки случай помниш ли какво ти казах за психичния датчик, който ти лепва? Както лесничеите бележат елените или мечките, за да проучат миграционните навици. Това ми се струва вярно. А то означава, че може да не намери майка ми и баща ми, ако аз не го отведа при тях. Може би за мене знае само това, което съм му показал, откакто ми е сложил датчика днес следобед.
— Значи дойде първо при мене, защото…
„Защото те обичам?“ — зачуди се той, но не каза нищо.
Изпита облекчение от думите й, които отведоха мислите му в друга посока:
— … защото заедно се справихме с Ордегард. И ако е контролирал Ордегард, на мене ми е почти толкова сърдит, колкото и на тебе.
— Трябваше да те предупредя — обясни Хари. — И двамата сме в тази игра.
Усети, че тя го изучава внимателно, но остана безмълвна. Хари се престори, че не забелязва аналитичния й поглед. След малко Кони наруши мълчанието:
— Смяташ, че Тик-так може да се настрои на нашата вълна и да ни чуе, да ни види винаги, когато поиска? Сега например?
— Не зная.
— Не може да е всезнаещ като Бога — продължи Кони. — Затова може би сме само мигащи точки на пулта в неговия мозък и той ни вижда и чува, когато ние виждаме и чуваме него.
— Може би. Сигурно. Кой знае?
— Да се надяваме, че е така. Защото ако ни вижда и чува през цялото време, нямаме никакъв шанс да хванем това мръсно изчадие. Щом почнем да се приближаваме, той ще ни изгори, както е изгорил апартамента ти.
На главната търговска улица на Корона Дел Мар и по тъмното крайбрежие на Нюпорт Коуст, където бяха определени общински парцели за ново строителство и огромните багери приличаха на праисторически чудовища, заспали изправени, Хари усети пълзяща тръпка по гърба. Тя се засили по крайбрежната магистрала към Лагуна Бийч. Сякаш някой го наблюдаваше също както котката дебне мишка.
Лагуна беше колония на художници и туристически рай. Красотата й още беше известна, макар и донякъде помръкнала. Беше осеяна със златисти светлини, наметната с мека мантия от зеленина, с назъбени хълмове, спускащи се от изток надолу към Тихоокеанското крайбрежие, изящна като прекрасна жена, тръгнала по стъпалата към прибоя. Но тази вечер красавицата изглеждаше по-скоро опасна.
Къщата се издигаше над морето. Западната стена от цветно стъкло разкриваше неподправената първичност на небето, морето и прибоя.
Когато Брайън искаше да спи през деня, електрическите щори автоматично се спускаха и закриваха слънцето. Но сега беше нощ и докато Брайън спеше, през огромните прозорци се виждаше тъмното небе, още по-тъмното море и фосфоресциращите вълни, които се приближаваха към вълнолома като призрачни войници.
Когато спеше, Брайън винаги сънуваше.
Сънищата на повечето хора бяха черно-бели, но неговите бяха цветни. Всъщност спектърът на цветовете в сънищата му беше по-богат отколкото наяве — приказно разнообразие от оттенъци и нюанси, които придаваха загадъчна сложност на всяко видение.
Насън стаите никога не бяха безлични пространства, нито пейзажите само импресионистични петна. Всяко местенце в сънищата му се изпълваше с ярки, дори болезнено ярки подробности. Ако сънуваше например гора, всяко листо изпъкваше с жилките си, със собствената пъстрота. Ако в съня му валеше сняг, всяка снежинка беше неповторима.
