Изобщо всяка смърт й изглеждаше безсмислена. Двигател на вселената беше лудостта и хаосът. Всичко се раждаше, за да умре. Къде беше логиката и разума?
— Нищо — заключи Хари и хвърли доклада обратно на бюрото.
Пружините на стола отново изскърцаха при ставането.
— Никакви необясними белези по тялото, никакво необичайно физиологично състояние. Дори и Тик-так да се е вселил в Ордегард, по трупа не е оставил никакви следи.
Кони премести поглед от стъклената преграда:
— И сега какво?
Тийл Бонър издърпа една от преградите в хладилното помещение.
Вътре се намираше голото тяло на Джеймс Ордегард. На места бялата кожа беше посиняла. Дългите разрези от аутопсията бяха зашити с черен конец.
Кръглото като луна лице. Вкочанените устни бяха застинали в изкривена усмивка. Поне очите му бяха затворени.
— Какво искахте да видите? — попита Бонър.
— Дали още е тук — отвърна Хари Лекарят хвърли поглед към Кони:
— Че къде другаде може да бъде?
Подът на спалнята беше покрит с черни керамични плочки. На места проблясваше като водна повърхност от смътните отражения на нощните светлини зад прозорците. Брайън усещаше прохладата му с босите си стъпала.
Приближи до стъклената стена към океана. Огромните огледала отразяваха черно върху черно, през напластените сенки голото му тяло трептеше като струйка дим.
Застана до прозореца и се втренчи в непрогледно черното море и катраненото небе. Чисто абаносовата гледка се нарушаваше само от гребените на вълните и сякаш заскрежените облаци, които изглеждаха така от отразените светлини на Лагуна Бийч. Къщата му се намираше в най-западната част на града.
Пейзажът беше съвършен и спокоен, защото в него липсваше човешкият елемент. Никакви мъже, жени, деца, никакви постройки, машини или други творения на човешка ръка. Толкова тихо и тъмно. Толкова чисто.
Копнееше да изтреби човешкия род и всичко създадено от него от по-голямата част на земята, да натика хората в няколко резервата. Но все още не владееше мощта си изцяло, все още Ставаше.
Премести поглед от небето и морето към бледия плаж в подножието на отвесната скала.
Опря чело на стъклото и си представи живо същество. Създаде го само като си го представи. На плажа точно над и чертата на прилива пясъкът се размърда и се надигна. Оформи се конус с размерите на човек, а после стана човек. Скитникът. Лицето с белезите. Очите на влечуго.
Такъв човек никога не бе съществувал в действителност. Скитникът беше изцяло плод на въображението на Брайън. Чрез това и други творения Брайън можеше да се разхожда по света, без да се излага на опасности.
Измислените тела можеха да бъдат ранявани, изгаряни и мачкани, без да му причинят никаква вреда, но собственото му тяло беше изненадващо уязвимо. И при най-лекото порязване потичаше кръв. Дори от лек удар ставаше синина. Предполагаше, че след като Стане, неуязвимостта и безсмъртието ще дойдат като последни дарове, признак за възнесението му към божественото. Още една причина да изгаря от нетърпение да изпълни мисията си.
Сега остави в реалното си тяло само частица от, съзнанието си, останалото прехвърли в скитника на нощния плаж. От прегърбената фигура вдигна очи нагоре към кацналата на скалата къща. Забеляза собственото си голо тяло, загледано надолу.
В еврейския фолклор има същество, наречено „голем“. Направен от кал във формата на човек, надарен с живот, той най-често е средство за отмъщение.
Брайън можеше да създава безкрайно разнообразие от „големи“ и чрез тях да дебне плячката, да прочиства стадото, да прави уборка на света. Не можеше обаче да влиза в телата на живи хора и да контролира съзнанието им, въпреки че много му се искаше. Вероятно и тази способност щеше да придобие, когато най-накрая Стане.
Оттегли съзнанието си от „голема“ на плажа и без да го изпуска от поглед преобрази формата му. Размерите му се утроиха, заприлича на влечуго с огромни ципести криле.
Понякога ефектът надминаваше намеренията му, творението придобиваше собствен живот и се противопоставяше на опитите му да го обуздае. Затова винаги се упражняваше. Усъвършенстваше техниката си и изпробваше мощта си, за да я засили.
