— Стой на място, сър рицарю — извика отново гласът, — ако не искаш да пусна една стрела в отвореното ти забрало или в окото на дракона. Да не сте шавнали, докато дойда.
Джим замръзна на място. Брайън също благоразумно се спря. Зачакаха.
Бе златен следобед. В малвърнската гора птичките чуруликаха и покрай Джим и Брайън подухваше лек ветрец. Времето течеше, а нищо не се случваше.
Един елен прекоси откритото пространство между две дървета на около двадесет метра пред тях. Спря и погледна с интерес двете неподвижни фигури, а после продължи и се загуби от погледа им. Язовец премина на подскоци и напълно ги пренебрегна по грубия и преднамерен маниер на всички язовци.
Крайниците на Джим бяха започнали да изтръпват, когато във въздуха се чу монотонен звук. Един стършел обиколи два пъти, забръмча около тях и влетя през отвореното забрало на рицаря. Джим забрави за изтръпналите си крайници и зачака с интерес реакцията, която със сигурност трябваше да последва.
Но бе подценил самоконтрола на сър Брайън. Нямаше нито звук, нито помръдване, въпреки че острият му драконски слух можеше да долови приглушеното жужене на стършела изпод шлема, което от време на време прекъсваше — вероятно той кацаше върху устната, носа или ухото му, за да се ориентира в ситуацията.
Най-после стършелът излетя навън.
— Сър Брайън? — попита Джим, защото вече беше започнал да се чуди дали рицарят зад бронята е все още в съзнание.
— Да, сър Джеймс?
— Нещо не е наред. който и да е стрелял по нас, сигурно е избягал след това или се е случило нещо. Стоим тук от двадесет минути. Защо не отидем да погледнем?
— Може би сте прав.
Рицарят вдигна ръка, превъртя надолу забралото и пришпори коня си, отдалечавайки се от дървото, в което се бе забила стрелата. Не последваха повече изстрели. Джим тръгна след него, като спазваше защитна дистанция от няколко дървета по-назад; приближиха се до мястото, откъдето по всяка вероятност бе излетяла стрелата, и го обиколиха, за да го изследват.
Сега, както и през целия ден гората бе тиха и на стотина метра наоколо нямаше жива душа. Малко по-нататък обаче пред тях се появи тънка човешка фигура в кафяв клин и жакет; върху червените коси, които достигаха до раменете, бе нахлупена островърха шапка. Фигурата бе коленичила на тревата, на една страна лежаха лък и колчан със стрели, и мачкаше козината по врата не едно огромно черно тяло.
Огромното черно тяло беше на Ара. Лежеше на тревата по корем, изтегнал дългата си муцуна върху предните лапи. Бе притворил очи и тихичко ръмжеше, докато тънките ръце се плъзгаха по врата и под ушите му.
— Каква е тази дяволска магия? — изкрещя Брайън,като дръпна юздите и спря коня, когато приближиха.
— Хей, ти! — викна му фигурата, коленичила на тревата. — Мери си приказките, сър рицарю. Приличам ли на дявол?
Очевидно тя, защото фигурата в клин и жакет явно не бе на момче, изобщо не приличаше на дявол. Думата „ангел“ щеше да подхожда повече, ако не бяха доста суровите й сиви очи, а също тъмният загар по кожата на лицето и на оголените до лакти ръце. С изключение на тези дребни неща обаче тя беше твърде красива за родено от човек същество. Дори коленичила в тревата изглеждаше почти толкова висока колкото Джим или Брайън. Краката й бяха дълги, талията тънка, раменете й — широки, но изящни. Формите на тялото й изпъкваха, сякаш бе актриса от света на Джим, рекламираща някакъв фантастичен търговски продукт. В косата й, с няколко нюанса по-тъмна отколкото на Брайън, слънчевата светлина хвърляше проблясъци с медножълтия цвят на златото. Имаше изящна брадичка, съвършени уста и нос, а очите й, с изключение на суровия им блясък, също бяха съвършени.
— Не — призна Брайън, — но какво правиш на вълка, че ръмжи така?
— Не ръмжи — каза тя с обич, като го погали по врата. — Той мърка.
Ара отвори лявото си око и го завъртя към Брайън и Джим.
— Гледай си работата, сър рицарю — изсъска той. — Пак под ушите, Даниел… А!
Той отново заръмжа.
— Мислех, че ще се погрижиш за нещата, сър вълк — разсърди се Брайън. — Знаеш ли, че стояхме там в продължение на…
— Рицарят е Невил-Смит — изръмжа Ара към момичето, като повдигна глава от лапите си. — Драконът е мой стар приятел на име Горбаш — в момента се мисли също за рицар. За някакъв си сър Джеймс. Не мога да си спомня християнското име на Невил-Смит.
— Сър Брайън — каза Брайън и свали шлема си. — А любезният рицар до мен, който е бил омагьосан в тялото на дракон, е добрият сър Джеймс, барон от Ривъроук — земя отвъд морето.
Лицето на момичето просветна от интерес. Тя скочи на крака.
— Омагьосан? — попита, като се приближи до Джим и го погледна в муцуната отблизо. — Сигурен ли си? Не виждам човешки очи зад очите на звяра, както се казва. Можеш ли да ми опишеш какви са хората при вас, сър Джеймс? Как се чувстваше, когато те омагьосаха? Болеше ли?
— Не — отвърна Джим. — Просто изведнъж се превърнах в дракон.
— А преди това си бил барон.
— Ами… — Джим се поколеба.
