И не беше. Навярно Горбаш не би имал избор в тази ситуация, но той бе Джим Екерт и имаше. Можеше да се пребие, можеше да умре, но все пак в опит да стигне до Прокълнатата кула и да спаси Анджи — сам, ако е необходимо, а не да се превърне в безпомощна храна на мраколаците.
Можеше да е смъртоносно да лети, но предпочиташе тази смърт, отколкото да остане тук. Разтвори челюсти и изръмжа срещу мраколаците. Приклекна и отскочи нагоре в тъмнината и дъжда, а шумът от писъците бързо затихна и се изгуби зад него.
Джим се издигна, махайки с криле. Беше безнадеждно да мисли, че облачната покривка е достатъчно ниско, за да се извиси над нея. Но дори и да успееше, как в дъждовна нощ като тази щеше да открие въздушен поток, който да го носи? В такова време над слоя от дъждовни облаци не духат силни и постоянни ветрове, които да го спасят. Ако не можеше да планира, щеше рано или късно да отмалее и да загуби височина. После неизбежно би последвал сблъсъкът със земята.
Но засега силата все още го изпълваше. Пробиваше към висините през проливния дъжд. Тишината го обгръщаше — отпред, отзад, отгоре, отдолу. Сякаш висеше неподвижно във вакуум и напрягаше всички сили, без да помръдне от място. Дъждът не отслабваше, тъмнината не се разкъсваше и никъде над него не се виждаше небе, осветено от звезди. Съдейки по височината, на която се бе издигнал първоначално, Джим установи, че може би вече се намира на повече от хиляда и петстотин метра. Опита се да си припомни каквото знае за дъждовните облаци. Смътно се сещаше от това, което едно време бе учил, че по-голямото количество от валежите пада от слоесто-дъждовните, високослоестите или от купесто-дъждовните облаци. Купесто-дъждовните се образуваха ниско, но останалите два типа — на средна височина, до около шест хиляди метра. Очевидно не можеше да се изкачи на шест хиляди метра. Както при всички живи същества дробовете му бяха пригодени за условията на повърхността на земята. На такава височина нямаше да му достигне кислородът, дори и да не замръзнеше от студения въздух горе.
В дъжда, на височината на полета му задуха слаб, но постоянен вятър и той инстинктивно се насочи към него, за да се издигне. Това му даде възможност да си отдъхне, докато се носеше в планиране. Нямаше видимо доказателство, че губи височина, но можеше да усети налягането на въздуха по долната страна на крилете си и това чувство ясно сигнализираше на драконския му мозък, че сега се спуска бавно към земята. Не посмя да планира повече. Може би губеше височина по-бързо, отколкото предполагаше.
Пак започна да използва крилете си и усети, че отново, макар и бавно, набира височина. Умът му работеше хладнокръвно с постоянна трескавост от момента, в който бе решил да остави мраколаците зад себе си; сега се сети нещо, което бе чел доста отдавна — откъс от една много стара книга, отнасяща се до човек, загубил ориентация под водата, дори незнаещ накъде е повърхността. Когато бе прочел този пасаж, си бе помислил, че в такава ситуация на гмуркача е нужно нещо като хидролокатор. Този спомен веднага го подсети, че не само имаше драконски глас с необикновена сила, но и че зрението и слухът му също бяха по-чувствителни от човешките. Според експерименталните открития прилепите можеха да летят нощем слепешката, дори ако са напълно слепи, благодарение на отражението на звука, което установяват със своите ехолокатори. Можеше ли и той да направи нещо подобно?
Джим отвори уста, изду дробовете си с пълна сила и гръмко отправи несвързан вик в дъждовната тъма.
Заслуша се… Не бе сигурен дали изобщо е чул ехо.
Отново изрева. И се ослуша… слушаше, наострил уши.
Този път му се стори, че долови някакво ехо.
Още веднъж изрева и оше веднъж се ослуша. Сега със сигурност се бе отразило ехо. Имаше нещо под него, вдясно.
Като наведе глава надолу към земята, той отново изрева.
Драконският му слух очевидно се учеше бързо. Този път успя да отличи не само общото ехо, но и известни нюанси в звука, в зависимост от местата, от които долиташе. Далеч надясно, той се отразяваше приглушено, близко вдясно бе остър, а далеч наляво отново се чуваше приглушено. Ако това можеше да послужи за указание, трябваше да означава, че има твърда повърхност точно под него. Още по-вероятно беше ехото да е белег за отразяваща повърхност. Тоест точно под него навярно имаше гола земя, а вдясно и вляво — участъци, където дървесната растителност заглушаваше ехото.
Прекъсна опитите си и продължи да лети, докато осмисли това. Истинският проблем, рече си той, бе да открие как може да определи разстоянието до източника на ехото. Тази мисъл го накара да заликува, макар че и сега не вярваше истински в спасението си и в пълната си победа над мраколаците. Той просто правеше нещо в дадената ситуация. За известно време отново замаха, като усилено се опитваше да се издигне достатъчно, за да може да определи по звука, който щеше да чуе, дали има някаква съществена разлика от ехото на по-ниска височина. Разперпи криле в планиращо положение, като изпрати отсечен вик през проливния дъжд в тъмнината.
