Бяха пратили баба Болейн в Хевър за компания на Ана, и тези две жени — младата елегантна дама, възпитаничка на френския двор, и мъдрата старица, видяла как мъжът й бе тръгнал от нищото и бе успял да забогатее и да се издигне — се дърпаха като диви котки на някой покрив от сутрин до вечер и правеха живота си непоносим.
Ако не се върна в двора, ще полудея.
Така ми писа Ана.
Баба Болейн троши лешници с пръсти и ръси черупките навсякъде. Хрущят под краката ми, сякаш стъпвам по охлюви. Тя настоява да правим разходки в градината всеки ден, дори когато вали. Вярва, че дъждовната вода е полезна и казва, че това е причината всички англичанки да имат несравнимо хубава кожа. Загледах се в нейната загрубяла от вятъра кожа като на носорог и разбрах, че е по-добре да си стоя вкъщи.
Тя вони ужасно и изобщо не го осъзнава. Онзи ден заповядах да й донесат корито за къпане и ми казаха, че тя се е съгласила да седне на едно столче, за да й измият краката. Пее си под носа, когато сме на масата и дори не си дава сметка, че го прави. С присъщото на богаташите разточителство смята, че портите на дома трябва да са винаги широко отворени за всички — от просяците на Тонбридж до селяните от Единбридж; втълпила си е, че те са свободни да влизат и да ни гледат как се храним, все едно сме някои кралски особи, които нямат какво друго да правят с парите си, освен да ги пилеят наляво-надясно.
Моля те, умолявам те да кажеш на баща ни и на чичо, че съм готова да се върна обратно в двора и да правя каквото кажат; кажи им, че няма за какво вече да се безпокоят. Готова съм на всичко, за да се измъкна оттук.
Аз веднага й написах писмо в отговор.
