По време на кулминацията на операта, когато лорд Тедеро влизаше в пещерата, за да освободи Нешска от лапите на ужасния сагунджан, в залата се появиха две облечени в черно фигури. Дори самото присъствие на Велики щеше да направи събитието изключително, но двамата магьосници призоваха илюзии. Вместо хартиения сагунджан, в който имаше певец и няколко помощници, се появи стряскащ образ. От изрисуваната като пещера врата се появи сагунджан, дванайсет стъпки висок, със златни люспи и издишащ червени пламъци. От страховитите зъби прозвуча мелодичен баритон. Всички знаеха, че това е певецът, но не можеха да го видят. Дори Мара се заплени от гледката и забрави за тревогите си. Тедеро замахна с меча си и илюзията се стопи. Обикновено собату свършваше с поклон и учтиви аплодисменти, но този път изригнаха възторжени възгласи и ръкопляскания. Дори Военачалникът се усмихна, доволен от театралната трупа и магьосниците. Мара въздъхна със съжаление, когато актьорите се поклониха за последно. Накрая завесите се спуснаха под свирепите пориви на вятъра, а тя се приготви за неизбежното.
— Е, жено — каза Бунтокапи в ухото й. — Време е да се оттеглим.
Мара се напрегна, но на лицето й се изписа необходимата усмивка.
— Както пожелаеш, съпруже.
Дори слепец би доловил колебанието й. Бунтокапи се засмя и я вдигна на ръце с вик на пиянски триумф.
Гостите нададоха окуражителни възгласи. Мара опита да успокои тупкащото си сърце, без да обръща внимание на силните ръце, които я прегръщаха. Щеше да устои, трябваше да устои, в името на Акома. Сгуши лице в потната яка на мъжа си и му позволи да я свали от подиума. Тълпата ги замеряше с хартиени символи за плодородие, докато той я носеше към ярко боядисаната сватбена постройка.
Кейоке и Папевайо стояха като почетна стража в края на пътечката. Бунтокапи ги подмина, сякаш бяха обикновени слуги, и пристъпи в сребристата светлина, проникваща през стените от хартия и летви. Двамата слуги вътре се поклониха ниско при появата на господарите. Бунтокапи пусна Мара да стъпи на крака, изръмжа и слугинята се надигна, за да затвори плъзгащата се врата. Прислужникът стоеше неподвижно в ъгъла и чакаше заповедите на лорда.
Постройката беше променена. Стената, която разделяше покоите, бе заменена от широко легло, покрито с копринени завивки. Беше сложено до източната стена, защото зората символизираше началото. В центъра имаше възглавници за сядане и ниска масичка. Мара направи нерешителна стъпка, настани се пред нея и сведе поглед, докато Бунтокапи сядаше срещу нея.
— Извикай жреца на Чочокан — нареди лорд Акома. Трескавият му напрегнат поглед се втренчи в Мара, а слугата забърза да изпълни заповедта.
Жрецът донесе поднос с кана златисто вино тура, две кристални чаши и свещ на украсена керамична поставка. Вдигна подноса към небето, изрече благословия и го постави между съпруга и съпругата. Погледна двамата с леко закачлив поглед. Ръцете на Мара трепереха неудържимо, а нетърпението на младия лорд беше очевидно. Жрецът запали свещта и каза:
— Нека мъдростта на Чочокан ви просветли. — Нарисува с тебешир символ около свещта, взе каната, наля двете чаши и ги постави пред тях. — Нека благословията на Чочокан изпълни сърцата ви. — Начерта символи и около чашите и каната.
— Пийте, деца на боговете, и се опознайте, както небесните господари ви разпореждат. — Поклони се и с почти видимо облекчение напусна брачните покои.
Бунтокапи махна с ръка и слугите се оттеглиха. Хартиените стени се затвориха и го оставиха насаме с булката, в убежище, което потръпваше от поривите на вятъра.
— Най-после, жено, си моя. — Бунтокапи вдигна чашата си твърде бързо и виното се разля върху начертания символ. — Погледни, ме. Жрецът каза да пием заедно.
Вятърът удари стената и хартията се огъна. Мара се сепна, но успя да се овладее, посегна и вдигна чашата си.
— За нашия брак, Бунтокапи.
Отпи малка глътка, а съпругът й изпи чашата си до дъно.
Наля я пак с останалото в каната и изпи и него на един дъх. Първите капки дъжд затропаха по промазания плат на покрива на брачната постройка, докато той оставяше каната и чашата.
— Жено, дай ми още вино.
Мара остави бокала си в начертания от жреца символ. В далечината прозвуча гръм и върху покрива се изля истински порой.
— Както пожелаеш, съпруже — каза Мара кротко и обърна глава да призове слугите.
Бунто рязко се наведе към нея. Масата се разклати и чашата на Мара падна и се счупи, виното се разля. Мара изпищя, когато тежкият юмрук на съпруга й се стовари в лицето й.
Падна замаяна на възглавниците, плисъкът на дъжда се смесваше с писъка на кръвта в ушите й. Въпреки болката и шока Мара запази гордостта на Акома. Остана да лежи, като дишаше тежко.
Бунтокапи се наведе над нея, закривайки светлината, и вдигна заканително пръст.
— Казах ти да ми дадеш. — Гласът му беше нисък и пълен със заплаха. — Запомни веднъж завинаги. Ако поискам вино, ти ще го донесеш. Никога няма да възлагаш тази задача или която и да било друга на слуга без мое позволение. Ако искам нещо от теб, ти ще го вършиш.
Седна и я изгледа свирепо.
