— Ако кажа, значи ще чакат! — Викът на Бунтокапи накара слугата, който се бе приближил с кърпа и леген с вода, да побърза с чистенето. — Тихо, жено.
Мара седна послушно до него, а слугата почисти и се изнесе максимално бързо. Зачервеният Бунтокапи махна на музикантите да продължат и се съсредоточи върху песента на момичето. Но търпеливото натрапчиво присъствие на Мара го изнервяше и след малко той попита:
— Оф, какво има?
Музикантите за миг спряха, после започнаха колебливо последния куплет. Мара подаде мълчаливо свитъка на Бунтокапи и му показа, че носи още шест. Той погледна набързо първия.
— Това са сметките от имението. Защо ме занимаваш с тях? — Погледна я, забравил за музикантите, които отчаяно чакаха да им заповяда да спрат и поради липса на подобна команда повтаряха края на песента.
— Това е твоето имение, съпруже — отвърна Мара покорно. — Никой не може да похарчи и монета от богатството ти без твое позволение. Някои търговци от Сулан-Ку пращат учтиви, но настоятелни молби да им се плати.
Бунтокапи се почеса по слабините, докато разглеждаше сметките.
— Жено! — В този миг музикантите завършиха песента и гласът му се извиси в тишината. — Имаме ли средства да платим? — И се огледа, сякаш стреснат от собственото си викане.
— Разбира се, съпруже.
Той понижи глас.
— Тогава им плати. — Намръщи се. — И защо ти ме занимаваш с тази работи? Къде е Джикан?
Мара посочи свитъците.
— Ти му нареди да не те занимава с тези неща, съпруже. Той се подчинява, но като го избягваш, няма да решиш проблемите.
Раздразнението на Бунтокапи премина в гняв.
— Значи жена ми трябва да ме тормози като писар! И ще трябва да одобрявам всяко нещо, което трябва да се свърши, а?
— Това е твоето имение — повтори Мара. Чакаше с напрежение да й се удаде възможност да предложи да поеме управлението на къщата.
Вместо това той въздъхна с абсолютно неочаквано примирение.
— Вярно. Явно ще трябва да свикна с тези трудности. — Очите му пробягаха по купчината свитъци и после по надутия корем на Мара. — Ти гледай да не се претовариш, жено. Легни си. Ако ще преглеждам документи цяла нощ, ще оставя музикантите да ми свирят.
— Съпруже… — Мара спря, усетила, че е направила грешка, а Бунтокапи скочи на крака, хвана я за раменете и я изправи грубо. Ръцете й инстинктивно се спуснаха да защитят растящия в нея живот. Това спря насилието на съпруга й, но не укроти гнева му.
Музикантите гледаха с нарастващо неудобство как пръстите на Бунтокапи се впиват болезнено в раменете й.
— Жено, предупредих те! Не съм глупав! Ще видя тези сметки, но когато сам реша. — Гневът му сякаш се самоподхранваше, докато не изпълни помещението като огромна сянка. Сякаш самата луна навън потъмня, а музикантите оставиха инструментите и се отдръпнаха. Мара прехапа устна, замръзнала в хватката на съпруга си като газен пред рели. Той я разтърси, за да усети силата му. — Чуй ме, жено. Ще си легнеш. И ако още веднъж решиш да ми се опълчиш, ще те отпратя!
Пръстите му се отпуснаха и Мара почти падна на колене, прободена от внезапен пристъп на страх. Скри го, покланяйки се ниско като робиня, и притисна чело в оцапания с вино под.
— Моля съпруга си за прошка. — Думите й бяха искрени. Ако Бунтокапи упражнеше правото си на Управляващ лорд да отпрати непокорната си жена далеч, с пенсия и само две слугини, тя завинаги щеше да изгуби влиянието си върху делата на Акома. Гордата фамилия на баща й щеше да остане на неговата милост и да потъне във васалството на Анасати. Мара не смееше да помръдне и дори да диша и чакаше, като се мъчеше да скрие ужаса в сърцето си. Беше се надявала, че ще отегчи Бунтокапи със сметки, които не разбира, и ще го накара да й даде някакъв контрол и свобода, което да й позволи да задейства плановете си. Вместо това за малко щеше да докара бедствие.
Бунтокапи изгледа превития й гръб с неудоволствие, но скоро прелестите на музикантката привлякоха вниманието му и той побутна жена си с крак, отегчен и раздразнен от очакващата го купчина свитъци.
— Лягай си, жено.
Мара се изправи тромаво, а облекчението й се смени с гняв към нея самата. Това, че бе раздразнила съпруга си, й се беше разминало отчасти защото делата на Акома не бяха толкова важни, колкото едрият бюст на някаква музикантка. Но загубата на самоконтрол за малко щеше да доведе до оставяне на бъдещето на Акома в ръцете на този свиреп враг. Отсега щеше да й трябва много предпазливост, разсъдливост и още повече късмет. Усети пристъп на паника и закопня за съвета на Накоя, но старицата отдавна спеше, а и в момента тя въобще не смееше да не се подчини на заповедта и да прати слуга да я повика. Приглади намачканата си роба, ядосана и по-несигурна отвсякога, и излезе с покорната походка на сгълчана жена. Но умът й продължаваше да работи трескаво. Щеше да устои. Някак щеше да намери начин как да използва слабостите на съпруга си, включително неконтролируемата му похотливост. Ако не успееше, всичко щеше да е загубено.
— Жено? — Бунтокапи се почеса и погледна намръщено пергамента на писалището.
