Лус се обърна и видя млада жена, на нейната възраст, да стои до вратата. Беше красиво момиче с големи очи и характерните за рода остри скули. Тъмната й коса бе късо подстригана и прибрана зад ушите, на които имаше няколко реда златни обици. Очите й искряха меко под плътния бретон, докато се усмихваше. Беше слабичка и модерно облечена — тесни дънки, черен пуловер и кожено яке. Лус си спомни, че я беше видяла вечерта на сбирката, но не можеше да се сети как се казва.
— Аз съм Ядира — каза момичето и пристъпи по-близо. — Братовчедки сме.
Лус изпита огромно облекчение, че най-накрая беше срещнала някой на нейната възраст, който говореше английски.
— Аз съм Лус.
— Знам. Майка ми и твоята майка са… — млъкна замислено и после много внимателно произнесе думата на английски: — … полубратовчедки. Comprendes? Имали са само един общ дядо или баба, и аз не знам. Това май ни прави също полубратовчедки. Или нещо такова. — Разсмя се. — Yo no sé! Не знам.
— Никога досега не съм имала какъвто и да било братовчед или братовчедка, така че ще взема каквото ми се предлага.
— Живеем във ферма, недалече от тук. Отбих се да те поздравя. Мислех да поупражнявам малко английския си, какво ще кажеш? Още не ми е много добър.
— Супер си е — отвърна Лус, благодарна за усилието й.
Ядира се усмихна зарадвана.
— Днес ще бъде напрегнат ден — започна тя. — Много неща трябва да се свършат.
— Знам. Виждам го. Опитах се да се включа. Няколко пъти молех тия Естела да помогна с подготовката на храната, но тя все ми отказваше. Накрая ми каза, и мисля, че го превеждам правилно: „Можеш да ми помогнеш, като спреш да ме молиш да помагаш!“ — разсмя се Лус.
Ядира също се засмя и изви изразителните си очи.
— Шшш… Това е тия Естела. Тя обича да командва и има голяма уста, но… como se dice? Как се казваше? Има и голямо сърце.
— Тя като че ли, управлява целия род — каза Лус и отново се засмя.
Между разваления английски на Ядира и разваления испански на Лус разговорът им вървеше достатъчно добре и момичетата се разбираха чудесно. Ядира посочи нещата на олтара и обясни на Лус тяхното значение, давайки й по този начин първия урок за традициите на Деня на мъртвите. А те бяха много.
— Тази година е специална, заради смъртта на Есперанса. Всички са много тъжни и искат да поднесат дарове на олтара й. Днес много роднини ще дойдат да й оставят храна или подаръци, за да се чувства тя добре дошла при нас. Моята майка ми даде това специално за нея.
Повдигна една найлонова торбичка и извади изящно изплетен черен шал. Положи го внимателно в основата на олтара. Черните ресни изпъкваха върху бялата покривка.
— Красив е.
— Твоята абуела го е изплела, за майка ми за нейния сватбен ден. Тио Маноло иска всичко да бъде идеално за майка му — каза Ядира. — Сърцето му е разбито, знаеш ли? Сега ела с мен. Мами иска да занесем тортила на Марипоса. Тя е на гробището.
— Какво прави там?
— Прави ofrendapara tu abuela.
— Още един?
Ядира се разсмя.
— Si. Правим олтар и на гроба. Марипоса, tu mama, поискала да го направи сама. Отишла е на гробището много рано тази сутрин.
Лус не каза нищо и се загледа в снимката на Есперанса на олтара. Чувстваше се предадена от майка си за пореден път, защото беше отишла на гробището без нея. Нямаше ли да бъде важен момент от отношенията им, нещо, което да ги свърже по-силно, ако бяха направили заедно олтара? Опита се да овладее раздразнението си. Не искаше да съди Марипоса. Все пак именно Лус беше изживяла целия си живот с Есперанса, не майка й. Тя беше с нея в деня, в който умря. Марипоса беше изгубила толкова много години. Може би просто имаше нужда да остане известно време сама. В края на краищата Есперанса беше нейна майка. Но, помисли си момичето натъжено и погледна отново към снимката на олтара, нима Марипоса не осъзнаваше, че тя беше майка и на Лус?
— Хайде. Ще тръгваме ли? — попита я Ядира.
Лус потисна гнева си и си каза, че всеки се справя със скръбта си по различен начин. Едно нещо беше научила вече за Деня на мъртвите — това не беше ден за тъга и оплакване. В този ден живите си спомняха починалите си близки с радост и любов в сърцата. Чакаше с нетърпение да падне нощта. Днес, на първи ноември, беше истински празник за децата и за всички, които искаха да си припомнят какво беше да си дете. Късно вечерта щеше да започне бдението на възрастните и Лус беше въодушевена, че ще участва в него.
Двете с Ядира вървяха по улиците на града, вече претъпкани с хора в празнично настроение, които купуваха в последните минути храна, свещи и дрънкулки за тържествата. Навсякъде имаше цветя, особено ярките оранжеви невени, които Ядира й беше обяснила, че ацтеките използвали, за да почитат своите мъртви.
— Семейството ми отглежда невени във фермата, специално за този празник. Добри пари се изкарват.
