В навечерието на Деня на мъртвите, Лус щеше да представи своята ofrenda на семейството си. Знаеше, че даровете, с които беше украсила кутията, можеха да изглеждат прекалено детински, но Ядира й беше обяснила, че когато семейството се събере на гроба за бдението, всеки щеше да сподели някаква история за Есперанса. Лус смяташе да разкаже за своето пътуване до Ангангео. Упражняваше се наум да описва всеки от на пръв поглед нелепите дарове и обясняваше защо те представляват толкова важни етапи от завръщането на баба й у дома. Изпитваше чувство на приятно удовлетворение, когато си представяше лицата им, докато я слушат, понякога, усмихвайки се на перипетиите й — както когато колата се повреди, понякога сериозни — при разказа за срещата с майка й в дома на тия Мария в Сан Антонио. Смяташе, когато приключи с историята си, да им поднесе своя дар — на тях, новооткритото й семейство — картонената кутия с тленните останки на Есперанса.
Искаше да направи всичко, както трябва, с уважение към традициите и обстановката. Облече се в дънки и обикновен черен пуловер и отиде до огледалото, закачено над масата. Внимателно сплете косата си на традиционната плитка, каквато носеха жените от селото. След това обви няколко панделки в ярки цветове около плитката, както я беше научила Ядира. Най-накрая се наметна с тежкия вълнен шал на червени и лилави ивици. Погледна отражението си и си помисли, че ако духът на баба й се появеше у дома тази вечер, определено щеше да бъде доволен от нея.
Отвън от улицата, някъде в далечината, се носеха звуците на китара, а гласовете и силният смях показваха, че селяните бяха започнали да се събират за тържествата. Празникът започваше! Сърцето й биеше учестено, докато отиваше до дрешника. Вратичката висеше хлабаво на пантите и тя я отвори много внимателно. Нямаше ключ за осветление, така че просто опипа на сляпо с ръка из горния рафт, за да намери кутията с пепелта. Отмести встрани една голяма възглавница, но кутията не беше там. Къде можеше да бъде? Притеснена, Лус се повдигна на пръсти и протегна по-навътре ръка. Докосна задната страна на дрешника и разбра, че кутията беше изчезнала. Сърцето й подскочи от ужас. Къде беше? Размести роклите, които висяха по закачалките, и огледа пода. Видя черните си обувки, раницата си, ботушите на Марипоса и кошче за боклук. Късче от цветна хартия, странно познато, привлече погледа й. Извади кошчето от дрешника и го отнесе под лампата. Погледна вътре с недоумение. Тук бяха всички украшения, които тя и нейните приятелки бяха направили в чест на баба й, захвърлени като обикновен боклук. Как се бяха озовали вътре, зачуди се тя. Пъхна ръка и извади едната розова терличка. Кой беше направил това?
В следващия миг разбра.
Обърна се рязко и изтича побесняла към вратата на банята.
— Марипоса! — изкрещя извън себе си от гняв.
Тя се появи почти веднага. Изглеждаше впечатляващо в дългата си черна пола и плътния вълнен шал в тъмносиньо и черно, увит около раменете и шията й. И тя беше сплела косата си в дебела плитка, но не я беше украсила с ярки панделки, както правеха момичетата и по-младите жени.
— Лус, какво има? — попита притеснено. — Нещо не е наред ли?
— Къде е кутията с пепелта?
Лицето на Марипоса застина изненадано.
— Какво?
— Пепелта? Пепелта на абуела, къде е?
Отвън камбаните на църквата забиха с печалния си звън, призовавайки селяните да се съберат на гробището. Марипоса сплете пръстите на ръцете си и погледна през прозореца. Когато обърна отново лице към Лус, беше успяла да се успокои донякъде.
— Защо? Трябваше да я сложим в гроба, разбира се — каза тя с равен глас. — Там, където…
— Кой го направи? Ти ли?
— Ами, да…
— Защо не ме попита? — извика Лус. — Тя беше моя.
Марипоса погледна през рамо и мълчаливо затвори вратата.
— Шшш… Лус, не крещи. Не искаш семейството да чуе.
Лус стисна устни и се въздържа, въпреки че й се искаше да изкрещи, че изобщо не й пука кой може да я чуе. В този момент беше прекалено ядосана и прекалено огорчена, за да се съобразява с някого.
— Много е просто — започна Марипоса. — Няма нужда да се притесняваш. Маноло приготви гроба за тленните останки на Есперанса и аз ги положих вътре за церемонията тази вечер. Ти спеше, Лус.
Лус беше бясна. Марипоса признаваше, че е взела пепелта и дори не се извиняваше, че го е направила.
— Трябваше да ме събудиш! Аз трябваше да положа пепелта на абуела! Тя беше моя!
— Не ставай смешна, Лус. Това не беше твоята пепел. Останките на баба ти принадлежат на семейството.
— Разкъсала си цялата украса! Хвърлила си я в боклука! Как можа да ми го причиниш?
Тия Естела се провикна от долния етаж на испански:
— Хайде! Тръгваме! Парадът започва. Побързайте!
— Ще говорим за това по-късно — каза Марипоса.
— Искам да говорим сега.
— Лус, моля те. Да не караме семейството да чака. Да тръгваме. Ще говорим за това по-късно — повтори Марипоса, обърна се към вратата и хвърляйки за последно умоляващ поглед към Лус, забърза по стълбището, за да се присъедини към другите.
