Може и така да е станало. Това би обяснило, защо баба й беше дошла веднага в Америка. Есперанса никога не беше говорила подробно за миналото на дъщеря си. Разказваше й само, колко умна и красива е била Марипоса. До деня, в който починала… Есперанса желаеше да направи това пътуване с внучката си. Лус знаеше, че баба й искаше, да й разкаже някои истини за майка й, които тя сега, като вече пораснала жена, щеше да може да приеме.
А сега може би вече никога нямаше да узнае истината. Единствената й надежда, беше да намери леля си Мария.
Първите часове на зазоряването винаги бяха време на надежда за Лус. Слънцето беше огромна червена топка на сивото небе, покриващо на километри разстояние все още смрачените полета. Тя се прозя и погледна към магистралата, която се простираше дълга и права пред нея. Беше започнала, да възприема живота, като път с поредица от спирки. Не й се беше налагало да взема много решения преди, но сега тя беше на мястото на шофьора. И виждаше пътя в нова перспектива. Какви ли спирки я очакваха в бъдеще, все още не знаеше. Но в сърцето си беше убедена, че ще бъдат важни.
Как прапраправнуците на пеперудите, извършили първото пътуване, откриват пътя за назад всяка година? Инстинкт ли е? Или генетична памет? Клетките, тип „майка — дъщеря“, които се предават в тях? Как функционира тяхната насочваща ги към дома система, си остава и до днес един от неотговорените въпроси, в света на пеперудите.
Жената в светло велурено яке седеше върху красива кобила паломино16, оглеждайки ширналите се пред нея хълмове и долината. Стоеше много спокойно, със затворени очи, концентрирана, докато вятърът свистеше край нея, поклащаше листата на дърветата и развяваше черната й коса като вълни на гърба й. Тя потръпна и накланяйки глава, се приведе напред на седлото си.
— Марипоса? Всичко наред ли е?
Жената се стресна, при звука на гласа на Сам и подскочи леко. Загуби концентрация, кобилата й изпуфтя, тръсна глава и я накара да обтегне юздите. Тя ги отпусна малко и се намести отново на седлото. Беше й се сторило, че някой я вика отдалече. Разбира се, просто си въобразяваше, а може би бе чула писъка на някоя птичка. Но понякога тук, в хълмистите територии на Тексас, където хоризонтът беше толкова безграничен, че линията между земята и небето изчезваше, линията между реалността и въображението също се изгубваше.
— Да — отвърна тя и очите й се спряха върху дългата златиста грива на коня й. — Добре съм.
Чуваше тракането на копитата по скалистата почва, докато Сам приближаваше. Ръцете й изпънаха юздите и кобилата й запристъпва на едно място. Марипоса я успокои, после вдигна глава и видя характерните черни и бели кръгли петна по тексаския жребец, порода куортър, който спря до нейната по-деликатна кобила паломино. Казваше се Танк. Сам Утринната звезда се извисяваше върху едрия набит кон, сякаш беше слят със седлото. Той побутна каубойската си шапка назад и разкри гордо честно лице със златистия цвят на прерийната трева в Тексас. По високото му загоряло чело имаше капчици пот, краищата на гъстата черна коса, обграждаща лицето му, също бяха мокри от силната влага.
— Виж — започна той, с обичайния си провлачен говор. Кожата на седлото му изскърца, когато се наведе напред към нея и се втренчи в лицето й с пронизващите си черни очи. — Кобилата ти очевидно е на друго мнение. Казва, че си нервна за нещо. — Лека усмивка добави още една бръчица на сухата му кожа. — А в живота си не съм срещал кон, който да лъже.
Марипоса също се усмихна колебливо. Нямаше смисъл, да спори с него. Можеше да се опита да излъже Сам, но нямаше, как да заблуди коня си. Опал съвършено попиваше и отразяваше емоциите й и усещаше безпокойството й. Между тях нямаше тайни, когато Марипоса беше на гърба й. Сякаш, за да потвърди думите й, кобилата тръсна глава в този миг и копитата й заораха в пръстта, вдигайки прах.
— Предателка — прошепна Марипоса в ухото й и се наведе напред, за да погали с любов шията й. — Добре съм. Мога да се справя — каза тя на Сам.
— Знам, че можеш. Но не искам да се притесняваш. Можем да изчакаме малко, ако ти е нужно още време. Не бързаме за никъде.
