- Наблюдаваш звездите?
- Разбира се. От онзи хълм. - тя посочи.
Сега той гледаше към камерата около врата й.
- Без телескоп. - коментира той скептично. - Или той е в колата?
Мари-Линет осъзна че все още държи ключовете, готова да отвори задницата на колата.
- Тази вечер не взех телескоп. - тя заобиколи до страната за пасажерите, отключи вратата, и се протегна за да изкара бинокъла си. - Не ти е нужен телескоп, за да наблюдаваш звездите. Можеш да виждаш достатъчно добре и с тези.
- О, наистина?
- Да, наистина. - сега, това беше грешка, Мари-Линет си помисли, внезапно развеселена. Държиш се така сякаш не ми вярваш... само почакай.
- Искаш ли да видиш светлина от четири милиона години? - каза тя. След това, без да го изчака да отговори: - Добре. Погледни на изток. - тя завъртя пръста си към него.
- Ето, вземи бинокъла. Погледни към онази линия от дървета на хоризонта. Сега нагоре... - тя го насочваше, като сержант. - Сега виждаш ли яркия диск с нещо подобно на мъгла около него?
- Ъм. Да.
- Това е Андромеда. Друга галактика. Но ако се опиташ да я видиш през телескоп, не можеш да я видиш цялата. Гледайки през телескоп към небето е сякаш да гледаш през сламка. Това е цялата траектория която имаш.
- ... Хубаво. Добре. Права си. - той започна да сваля бинокъла. - Виж, можем ли да отложим гледането на звездите за минута? Исках да говоря с теб...
- Искаш ли да видиш центъра на галактиката? - Мари-Линет го прекъсна. - Обърни се на юг.
Тя направи всичко по силите си, освен физически, да го накара да се обърне. Не смееше да го докосне.
Вече прекалено много адреналин течеше по вените й - ако се докоснеха, можеше да стане супер критично количество и да експлодира.
- Обърни се. - каза тя. Той затвори очите си за малко, след това се обърна, вдигайки бинокъла отново.
- Трябва да гледаш към съзвездието Сагитариус. - тя продължи с инструкциите. - Виждаш ли това? Там е центъра на Млечния Път. Където са всички звездни облаци.
- Колко хубаво.
- Да, хубаво е. Добре, погледни нагоре и на изток и би трябвало да видиш малко мъгливо сияние...
- Розовото?
Тя го погледна бързо.
- Да, розовото. Повечето хора не виждат това. Това е Трифид Небула.
- Какви са тези тъмни линии в него? - Мари-Линет замръзна на мястото си.
Забрави маниерите си на сержант. Тя пристъпи назад. Зяпна го. Можеше да усети как дъхът и излиза по-забързано. Той свали бинокъла и погледна към нея.
- Нещо не е наред?
- Това са тъмни мъглявини. Линии от прах пред горещия газ. Но... не можеш да ги видиш.
- Току що ги видях.
- Не. Не. Не можеш да ги видиш. Не е възможно, не и с бинокъл. Дори и да имаше девет милиметрови зеници... - тя изкара фенера от джоба си и го обърна с пълна светлина към лицето му.
- Хей! - той отскочи назад, със стиснати очи, покривайки ги с ръка. - Това боли!
Но Мари-Линет вече беше видяла. Тя не можеше да каже какъв цвят бяха очите му сега, защото оцветената част, ирисите, бяха станали почти невидими обръчи. Цялото му око беше зеница. Като супер котешко увеличение.
О, Господи... нещата които може да види. Осем-увеличени звезди, може би девет. Представи си това, да виждаш Маг 9 звезди само с очите си. Да виждаш цветове в звездните облаци - горещ водород блестящ в розово, кислород блестящ в зелено-синьо. Да виждаш стотици други звезди на небето...
- Бързо. - каза тя забързано. - Колко звезди виждаш на небето, точно сега?
- Не мога да видя нищо. - каза той със заглушен глас, и ръка все още върху очите му. - Ослепях.
- Не, сериозна съм. - Мари-Линет каза. И тя хвана ръката му.
Беше глупава постъпка. Тя не мислеше. Но когато докосна кожата му, беше сякаш завършвайки нещо. Шок премина през нея. Аш свали ръката си и погледна към нея. Само секунда те бяха лице в лице, гледайки се. Нещо като светкавица трепереше между тях. Тогава Мари-Линет се отдръпна.
Не мога да понеса повече. О, Господи, защо дори стоя тук и си говоря с него? Имам пре-достатъчно за правене тази нощ. Имам да търся тяло.
- Това е всичко от урока по астрономия. - каза тя, вдигайки ръката си, за да вземе бинокъла. Гласът й беше само леко нестабилен. - Сега отивам нагоре по хълма.
Тя не попита къде отива той. Не се интересуваше, стига да беше далеч от нея. Той се поколеба и момент преди да върне бинокъла й, и когато го направи се убеди, че няма да я докосне.
Хубаво, Мари-Линет си помисли. И двамата се чувстваме по един и същи начин.
- Довиждане.
- Чао. - каза той лениво. Той започна да се отдалечава. Спря, главата му се отпусна надолу. - Това което исках да кажа...
- Е?
Без да се обръща, той каза с равен и напълно спокоен глас: „Стой далеч от сестрите ми, ясно?”
Мари-Линет беше шокирана. Беше толкова бясна и невярваща, че не можеше да намери думи. Тогава си помисли: Чакай, може би той знае, че те са убийци и се опитва да ме защити. Като Джерами.
Забравяйки внезапното присвиване на гърлото си тя успя да каже: - „Защо?”
Той поклати наклонената си глава.
- Просто мисля, че няма да им влияеш много добре. Те много лесно се впечатляват, и не искам да получават някакви идеи.
