Мари-Линет се сви. Трябваше да се досетя, помисли си тя. Тя каза, мило и равно:
- Аш? Легни и умри.
Тя изчака още половин час след като той замина, насочвайки се на изток, и правейки, бог знае какво. Там нямаше нищо друго освен две реки и много дървета. И къщата й. Тя се надяваше той да се опита да върви до града, и да не разбере колко далече всъщност беше той.
Добре, нямаше го, сега забрави за него. Имаш работа за вършене, спомняш ли си? Малко опасна работа. И той не участва в нея. Не мисля, че той знае нещо за случилото се с г-жа Би.
Тя взе лопатата и тръгна надолу по пътя. Докато вървеше тя откри, че може напълно да изкара Аш от мислите си. Защото всичко, за което си мислеше, беше какво я очаква напред.
Не ме е страх да направя това. Не съм уплашена. Не съм уплашена... разбира се че ме е страх.
Но да си уплашен беше добре, щеше да я направи внимателна. Щеше да свърши тази работа бързо и тихо. Първо през дупката в оградата, малко бърза работа с лопатата, и щеше да си тръгне преди някой да я е забелязал.
Тя се опита да не си представя, какво ще намери, ако беше права. Тя приближи предпазливо Фермата Бърдок, отивайки на север и след това завивайки на югоизток, за да излезе в задния двор. Земята тук беше необработена, завзета от плевели, около боровинковите храсти. Имаше дървета. В скоро време тези пасища щяха да се превърнат в гора.
Не съм сигурна, че вярвам че правя това, Мари-Линет си помисли, когато доближи оградата около градината. Но странното беше, че тя вярваше. Тя щеше да вандализира съседска собственост и вероятно щеше да види мъртво тяло и наистина беше спокойна. Може би имаше много скрити нейни качества, които тя не беше осъзнавала, че притежава.
Може да не съм тази, която винаги съм смятала, че съм.
Градината беше тъмна и миризлива. Не беше заради ирисите и нарцисите, които г-жа Би беше посяла, не беше и заради плевелите които растяха необезпокоявани. Беше заради козите.
Мари-Линет огледа периметъра около оградата, очите й бяха върху високата, къща във фермата. Имаше само два светещи прозорци.
Моля те, не ги оставяй да ме видят и моля те, не ме оставяй да издам някой звук.
Тя погледна към къщата, вървеше бавно, крачейки с малки бебешки стъпки, към мястото където земята беше разровена. Първите няколко загребвания с лопатата едва разбутаха почвата.
Добре. Вложи малко повече сила. И не гледай къщата, няма смисъл. Ако погледнат навън, ще те видят, и няма нищо което можеш да направиш по въпроса.
Тъкмо когато сложи крака си на лопата, нещо се размърда в храстите зад нея. Наведена над лопата й, Мари-Линет замръзна.
Спри да се притесняваш. Това не са сестрите. Нито Аш се е върнал. Това е животно.
Тя се ослуша. Високо „беее” дойде от подслона за козите.
Не беше нищо. Беше заек. Копай!
Тя загреба пълна лопата с пръст... и тогава го чу отново. Звука.
Звук сякаш от подушване. След това борба. Определено беше животно. Но ако беше заек, то той беше ужасно шумен.
Кой го интересува какво е? Мари-Линет си каза. Няма никакви опасни животни тук. Не ме е страх от тъмното. Това е естествената ми среда. Обичам нощта. Но тази нощ, някак, тя се чувстваше различно.
Може би само случката с Аш я беше уплашила, беше я накарала да се чувства объркана и несдържана. Но точно сега тя чувстваше сякаш нещо се опитваше да й каже тъмното не беше естествена среда за никой човек. Че тя не беше създадена за него, със слабите й очи и нечувствителни към звуците уши и притъпен нос. Че тя не принадлежеше.
Звука.
Може да имам притъпени слухови възможности, но това го чух. И е голямо.
Нещо голямо душеше около храстите.
Какви големи животни можеше да има тук? Не беше елен, елените не душеха така. Звучеше по-голямо от койот, по-високо. Мечка?
След това тя чу различен звук, силното намачкване на сухи, боровинкови листа. В притъпената светлина идваща от къщата, тя можеше да види как храстите треперят, когато нещо се опита да се покаже. То излизаше.
Мари-Линет стисна лопатата си и избяга. Не към оградата, не към къщата, и двете бяха прекалено опасни. Тя избяга към бараката на козите.
Мога да се защитя тук... да го ударя с лопатата...
Проблемът беше, че тя не можеше да вижда от тук. Имаше два прозореца в бараката, но заради мръсотията на стъклото и тъмнината навън, Мари-Линет не можеше да види нищо. Дори не можеше да види козите, макар че можеше да ги види.
Не включвай фенера. Може да издаде позицията ти.
Стоейки напълно неподвижно, тя се напрегна, за да чуе нещо от отвън. Нищо.
Можеше да подуши само козите. Слоевете от слама и изпражнения по пода миришеха, и държаха колибата прекалено топла. Дланите й се потяха, докато тя стискаше лопатата.
Никога не съм удрял някого... не и откакто Марк и аз бяхме малки и се биехме... но, какво пък, ритнах непознат сутринта...
Тя се надяваше желанието й за насилие ще се появи сега, когато се нуждаеше от него.
Една коза докосна рамото й. Мари-Линет я избута настрани. Другата коза избля внезапно и тя прехапа устната си.
О, Господи - чух нещо отвън. Козата го чу също.
