отправяхме пожеланията си към морои, които се настаняваха и към младите дампири,
които скоро щяха да тръгнат по нашите стъпки.
Мъчно ми беше, че се разделях с Джил. Успях да я хвана един ден на път за
спалнята на Лиса, ден преди пътуването до двореца. С Джил имаше една жена,
предположих майка й, и двете пренасяха някакви кутии. Лицето на Джил светна, когато
ме видя.
- Здрасти, Роуз! Сбогувах се с всички, но не можах да те открия, - каза
развълнувано.
Усмихнах се и отвърнах.
- Радвам се, че се засякохме.
Не можах да й кажа, че аз също се сбогувах. Прекарах последния си ден в „Св.
Владимир”, обхождайки всички познати места, като започнах от двора, където Лиса и аз
се срещнахме за пръв път, още в детската градина. Изследвах коридорите, ъглите на
спалните помещения, обиколих любимите си класни стаи и дори посетих параклиса.
Прекарах доста време и на местата, които ме изпълваха с горчиво–сладки спомени, като
тренировъчните зони, където за пръв път се запознах с Дмитрий. Пистата, на която ме
караше да правя обиколки. Хижата, където най–накрая се бяхме отдали един на друг.
Случи се през една от най–удивителните нощи през живота ми, и когато се сетех за нея,
винаги ме връхлитаха радост и болка.
Не беше нужно да товаря Джил с мислите си. Обърнах се към майка й и тъкмо
щях да се ръкувам с нея, когато осъзнах, че тя няма как да разтърси ръка, докато
маневрира с кутиите.
- Аз съм Роуз Хатауей. Нека ви помогна с това.
Поех кутията, преди да успее да ми противоречи, защото със сигурност щеше да
го направи.
- Благодаря, - отвърна тя приятно изненадана. Закрачих редом с тях.
- Аз съм Емили Мастрано. Джил ми говори много за теб.
- Така ли? – попитах и се усмихнах закачливо на Джил.
- Не чак толкова. Само й разказах как понякога излизаме заедно. – Почувствах как
в зелените очи на Джил се разпали лек пламък и ми се стори, че Емили не е наясно как
дъщеря й тренира забранените форми на магиите за убиване на стригои в свободното си
време.
- Радвам се, че се запознахме с Джил, - постарах се да не разваля прикритието й. –
И един ден дори ще я научим как да укроти тази коса.
Емили се засмя.
- Опитвах се в продължение на петнадесет години. Късмет.
Майката на Джил беше изключителна. Двете не си приличаха много, поне не
външно. Лъскавата коса на Емили бе права и черна, а очите й имаха дълбок син цвят,
дългите й мигли бяха извити. Движеше се грациозно, походката й нямаше нищо общо
със стеснителната походка на Джил. И въпреки това гените си казваха думата – имаха
еднакви сърцевидни лица, а също и еднаква форма на устните. Джил бе още млада и ако
някой ден добиеше чертите на майка си, щеше да се превърне в разбивачка на сърца –
сега обаче не го съзнаваше. Надявах се, че самоувереността й ще нарастне.
- Къде живеете? – попитах ги.
- В Детройт, - отговори Джил и направи гримаса.
- Не е толкова зле, - засмя се майка й.
- Няма планини. Само магистрали.
- Аз съм част от балетна трупа там, - обясни Емили. – И общо взето се
установяваме там, където мога да плащам сметките. – Бях по–изненадана, че хората в
Детройт ходят на балетни представления, отколкото че Емили бе балерина. Имаше
смисъл – гледайки я осъзнах, че с високите си и слаби тела мороите са идеалните
танцьори, но хората не го знаеха.
- Ей, градът е голям, - казах на Джил. – Наслаждавай се на вълнуващите места,
докато можеш, преди отново да се върнеш тук – насред нищото. – Разбира се,
нелегалното бойно обучение и нападенията на стригои едва ли можеше да бъдат
наречени скучни, но исках да накарам Джил да се почувства по–добре. – Няма да
продължи дълго. – Летните ваканции на мороите траеха едва два месеца. Родителите
нямаха търпение да върнат децата си в безопасната Академия.
- Предполагам, - отвърна Джил, обаче не ми прозвуча да съм я убедила.
Стигнахме колата им и аз подредих кутиите в багажника.
- Ще ти пратя и-мейл, когато мога, - обещах. - Обзалагам се, че и Кристиан ще ти
пише. Може би ще успея да накарам дори Ейдриън да ти прати писмо.
Джил засия и ми стана радостно, че отново се върна към превъзбуденото си
настроение.
- Наистина ли? Би било страхотно. Искам да чуя за всичко, което се случва в
двореца. Вероятно ще правиш много готини неща с Лиса и Ейдриън, и мога да се
обзаложа, че Кристиан ще намери всякакви неща за… за другите неща.
Емили не забеляза идиотското обяснение на Джил и ми се усмихна ведро.
- Благодаря ти, Роуз. Радвам се, че е срещнахме.
- И аз – ауч!
Джил връхлетя върху мен и ме прегърна.
- Успех с всичко, - заговори тя. – Такава си късметлийка – животътъ ти оттук
напред ще бъде страхотен!
Отвърнах на прегръдката, неспособна да обясня каква ревност изпитвах към нея.
Животът й беше сигурен, изпълнен с невинност. Можеше и да прекара лятото в Детройт,
ала скоро щеше да се върне в познатия, спокоен свят на „Св. Владимир”. Нямаше да я
отпратят навън в непознатото, сред стотици опасности.
Едва когато тя и майка й потеглиха, успях да се съвзема и да отвърна на
пожеланието й.
- Надявам се, - измърморик, замисляйки се какво следва. – Надявам се.
Със съучениците ми и отбрана група морои отлетяхме на следващия ден,
