изоставяйки скалистите планини на Монтана и отправяйки се към заоблените хълмове на
Пенсилвания. Кралският дворец изглеждаше точно както го помнех, внушителен, сякаш
останал от далечни времена, и се сетих за „Св. Владимир” – училището се опитваше да
си придаде същия вид с високите си кули и преплетената каменна архитектура. Но
училището искаше също да изтъкне академичния дух, докато дворецът залагаше на
помпозния външен вид. Сякаш самите сгради искада на ни напомнят, че тук е
съсредоточено цялото благородническо съсловие и могъщество на мороите. Кралският
дворец искаше да сме удивени и мъничко уплашени.
И въпреки че бях идвала преди, пак се впечатлих. Вратите и прозорците на
построените от жълтокафяв камък сгради бяха инкрустирани и оградени от
претенциозни златни декорации. Бяха едва частица от великолепието, с което се
сблъсках в Русия, и осъзнах, че архитектите на двореца бяха взаимствали елементите от
старите европейски сгради, като крепостите и палатите в Санкт Петербург. В „Св.
Владимир” имаше пръснати пейки и алеи из вътрешния и предния двор, но дворецът бе
крачка напред. Фонтаните и изваяните статуи на предишните управници красяха
моравите – мраморни произведения на изкуството, скрити до скоро под снежната
покривка. Сега, в разгара на лятото, грееха ярко на слънцето. И навсякъде, където и да се
обърнеш, имаше цветя – покрай дърветата, около храстите и пътеките – зашеметяващо.
Имаше логика завършилите да посетят административния център на пазителите,
но предположих, че това не е единствената причина завършващите да се озоват тук
посред лято. Искаха аз и съучениците ми да видим целият разкош, да бъдем завладяни и
да оценим великолепието, в името, на което щяхме да се бием. Погледнах лицата на
съучениците си и осъзнах, че подходът бе правилен. Повечето не бяха идвали никога.
Лиса и Ейдриън летяха заедно с мен и тримата закрачихме един до друг. Времето бе
топло като в Монтана, с разликата, че тук влажността се усещаше по–силно. Бях съвсем
за кратко под слънчевите лъчи, а вече се потях.
- Този път си донесе рокля, нали? – попита ме Ейдриън.
- Разбира се, - отвърнах. – Имат някои модни дрешки, които искат да носим,
настрана от официалните дрехи. Въпреки това, може и да ми дадат да облека моята
черно–бяла.
Той тръсна глава. Забелязах как ръката му се придвижи към джоба, но бързо се
дръпна назад. Може и да напредваше в отказването на цигарите, но нямаше така лесно да
се отърве от автоматичния рефлекс да извади от джоба си пакета цигари, когато
положението бе напрегнато.
- Искам да кажа – за довечера. За вечерята.
Хвърлих въпросителен поглед към Лиса. Нейната програма в двореца винаги
включваше разнообразни дейности, повечето, от които недостъпни за „обикновените
хора”. Като се вземе предвид новият ми, несигурен статут, не знаех дали ще я
придружавам. Усетих объркването й през връзката ни и разбрах, че няма идея дали са
планирали някакви специални вечери.
- Каква вечеря? – попитах объркана.
- Тази, която организирах за семейството си.
- Организирал си я за… - гласът ми внезапно секна и очите ми се разшириха, не
ми хареса самодоволното му изражение. – Ейдриън! – Няколко от съучениците ми ме
изгледаха любопитно и продължиха да крачат до нас.
- Хайде де, организирам го от месеци. Срещнах се с майка ти. Срещнах се дори с
плашещия ти баща. Твой ред е. Гарантирам ти, че никой от семейството ми няма да
направи подобни изказвания като баща ти.
Всъщност един вид се бях срещала с бащата на Ейдриън преди. Или по–точно бях
го видяла на едно парти. Съмнявах се, че знаеше коя съм – като изключим репутацията
ми. На практика не знаех нищо за майката на Ейдриън. Всъщност той рядко говореше за
семейството си или поне за повечето от тях.
- Сам родителите ти ли ще са там? – попитах притеснено. – Други роднини, за
които трябва да знам?
- Ами… - ръката на Ейдриън помръдна отново. Помислих си, че сега му се иска да
запали, за да се предпази от предупредителната нотка в гласа ми. Както забелязах, Лиса
искрено се забавляваше на сценката. – Моята любима леля може да се отбие.
- Татяна? – възкликнах. За стотен път се запитах как така успях да се забъркам с
момче, пряко свързано с водачката на целия моройски свят. – Тя ме мрази! Знаеш какво
се случи последния път, когато говорихме. – Нейно Кралско Височество се беше
нахвърлила върху мен, крещейки, че съм долнопробна и не би трябвало да излизам с
племенника й, защото тя имала големи планове за него и Лиса.
- Променила е мнението си.
- О, стига.
- Не, сериозно. – Той изглеждаше сякаш казваше пълната истина. – Преди няколко
дни говорих с майка ми и… не зная. Изглежда леля Татяна не те мрази чак толкова.
Намръщих се и тримата закрачихме отново.
- Може би се възхищава на скорошните ти „терористични” действия, -
размишляваше Лиса.
- Може би, - отвърнах. Но не ми се вярваше. Ако не друго, то превръщането ми в
свирепо същество със сигурност ме беше принизило в очите на кралицата.
Чувствах се предадена, защото Ейдриън бе организирал вечерята заради мен,
обаче нищо не можех да направя. Обаче ми се стори, че видях лъч светлина – Ейдриън
