Дмитрий. Бях го бутнала, след като забих сребърен кол в сърцето му – онзи кол, който се
измъкна, докато той падаше право надолу към реката.
Мостът на арената бе доста различен от стабилния дървен мост, на който аз и
Дмитрий се бихме в Сибир. Този тук беше неустойчив, лошо построена пътека от
дървени дъски, отстрани с едно единствено въже, което да служи като парапет за опора.
При всяка стъпка целият мост се залюляваше и разклащаше, дупките в дъските ми
показваха къде бившите ми съученици бяха попаднали (за тяхно нещастие) на слаби
точки. Задачата, която ми поставиха да изпълня на моста, вероятно бе най–трудната от
всички. Целта ми беше да измъкна един „морой” от лапите на група „стригои”, които го
преследваха. Даниел – един от новите пазители, дошли в училището, за да заменят
загиналите по време на нападението – играеше ролята на мороя. Не го познавах добре, но
специално за упражнението той изглеждаше напълно хрисим и безпомощен – дори леко
изплашен, точно както би се държал морой, когото трябваше да охранявам. Малко се
съпротивляваше и не искаше да пристъпи на моста, и се наложи да използвам най–
успокояващия си, увещаващ глас, за да го накарам да пристъпи напред към мен. Когато
Даниел се приближи, аз застанах покровителствено до него, продължавайки да го
окуражавам, докато цялото ми същество бе нащрек. Мостът се залюля бясно, внезапно
припомняйки ми, че преследвачите ни бяха открили. Хвърлих поглед назад и видях
трима „стригои” да вървят към нас. Пазителите в ролята на стригоите се справяха
забележително – движеха се с такава прецизност и скорост, точно като истински стригои.
Бяха на път да ни застигнат, ако не се размърдаме.
- Справях се чудесно, - казах на Даниел. Трудно успявах да използвам правилната
интонация в гласа ми. Ако се разкрещях на морой, той можеше да изпадне в шок. Но пък
прекаленото внимаване ги караше да си мислят, че положението не е кой знае колко
сериозно. – Зная, че можеш да се движиш по–бързо. Трябва да се отдалечим от тях –
приближават ни. Можеш да се справиш. Хайде.
Трябваше да съм издържала частта от изпита, включваща убеждаване, защото той
направи именно това – ускори крачка, и въпреки че не беше достатъчно, за да се
изплъзнем на преследвачите, бе добре като за начало. Мостът отново се раздруса бясно.
Даниел изскимтя убедително и замръзна, хващайки се здраво за въжето. Пред него
забелязах още един пазител–стригой, чакащ на другия край на моста. Мисля, че се
казваше Рандал – и той бе от новите инструктори. Бях притисната между него и групата
зад гърба ми. Но Рандал стоеше, притихнал до първата дъска ма моста, за да може всеки
миг да я разклати и да ни затрудни.
- Продължавай, - пришпорих го, а умът ми препускаше. – Можеш да се справиш.
- Но там има стригой! В капан сме, - възрази Даниел.
- Не се тревожи. Ще се справя с него. Просто се движи.
Този път гласът ми прозвча свирепо и Даниел запълзя напред, подтикван от
командите ми. Следващите няколко мига изискваха перфектно подбиране на подходящия
момент. Трябваше да следя „строигоите” от двете ни страни и да карам Даниел да се
движи, като същевременно следя на коя част от моста се намираме. Когато изминахме
три четвърти от разстоянието, изсъсках:
- Падни по очи веднага! Бързо!
Той се подчини и спря. Незабавно коленичих и продължих да говоря полугласно.
- Сега ще ти се разкрещя. Не обръщай внимание. – С по–висок глас, за да може да
ни чуят приближаващите „стригои”, аз извиках: - Какво правиш? Не може да спираме!
Даниел не помръдна и аз отново заговорих меко.
- Добре. Виждаш ли въжетата, завързани за основата на напречната греда?
Сграбчи ги. Сграбчи с все сила и не ги пускай, каквото и да става. Ако се налага, увий ги
около ръцете си. Направи го СЕГА!
Той се подчини. Часовникът тиктакаше, не трябваше да губя нито миг. С едно
движение, докато бях приведена, се извърнах и замахнах по въжетата с ножа, който ми
беше даден заедно с кола. Слава богу, острието беше наточено. Пазителите,
организирали изпита, не се шегуваха. Ножът не сряза моментално въжетата, но аз
започнах толкова бързо да режа, че „стригоите” от двете страни нямаха време да
реагират. Въжетата изплющяха точно когато напомних на Даниел да се държи здраво.
Двете половини на моста се залюляха настрани към дървеното скеле, засилени от теглото
на хората, стоящи върху тях. Даниел и аз бяхме подготвени. Тримата преследвачи зад нас
не го очакваха. Двама от тях паднаха. Единият едва успя да улови дъската и се подхлъзна
надолу, преди да се захване по–здраво. В действителност височината беше само шест
фута, ала ми беше наредено да се държа сякаш е петдесет – достатъчна, за да убие мен и
Даниел, ако случайно паднем. Против всички очаквания, той продължаваше да се държи
за въжетата. Аз също висях и когато въжетата и дъските се подпряха в скелето и се
успокоиха, започнах да се катеря нагоре като по стълба. Трудно ми беше да прескоча
Даниел, но така имах още една възможност да му повторя да се държи здраво. Рандал,
който чакаше отпред, не падна. Беше стъпил на моста, когато срязах въжетата –
