достатъчно, за да бъде изненадан и да загуби равновесие. Окопитил се бързо, сега
стискаше здраво въжетата и се катереше към стабилната повърхност горе. Почти бе
стигнал, когато сграбчих крака му и го спрях. Издърпах го към мен. Той задържа
хватката си и започнахме да се боричкаме. Наясно бях, че вероятно няма да го издърпам.
Но поне пуснах ножа и издърпах кола от колана си – още един път изпробвах
равновесието си. Непохватната стойка на Рандал откри възможност да го пробода в
сърцето и аз се възползвах.
Специално за изпитите използвахме колове с притъпени върхове, такива не
можеха да пробият кожата, но с достатъчно приложена сила да може да убедим
противниците си, че знаем какво правим. Прицелих се перфектно и Рандал, който
прецени, че това би бил смъртоносен удар, освободи хватката си и падна от моста.
Остана ми болезнената задача да убедя Даниел да се изкачи. Отне ми много време, но
той отново се държеше точно като изплашен морой. Бях благодарна, задето не му хрумна
да пусне въжетата и да падне. Последваха още много предизвикателства, но аз
продължих да се боря, не се забавих и не позволих на изтощението да ми повлияе.
Превключих в боен режим, сетивата ми се фокусираха върху първичните инстинкти:
биене, отбягване, убиване. И докато бях на тази вълна, продължавах да съм в кондиция,
без да се отпускам. В противен случай нямаше да мога да отреагирам на подобна
изненада като с моста. Справих се с всичко, без да мисля за нищо друго, освен за
задачите, които ми предстоят и за тяхното изпълнение. Опитах се да не мисля за
инструкторите като за хора, които познавам. Отнасях се с тях като със стригои. Нанасях
силни удари.
Едва осъзнах кога приключи. Просто стоях насред полето, а покрай мен нямаше
кой да ме атакува. Бях сама. Бавно започнах да забелязвам света около мен. Тълпата в
секторите виеше. Няколко току–що присъединили се инструктори кимаха на колегите си.
Сърцето ми биеше ускорено. Едва когато усмихнатата Албърта потупа ръката ми
осъзнах, че всичко свръши. Изпитанието, което чаках през целия си живот, бе
приключило за миг.
- Хайде, - каза тя, обви с ръка раменете ми и ме поведе към изхода. – Трябва да
пийнеш вода и да поседнеш.
Замаяна, я оставих да ме отведе от игрището, където хората продължаваха да
сипят похвали и да викат името ми. Някъде зад мен чух някой да говори, че трябва да се
направи почивка, за да се поправи мостът. Албърта ме отведе до чакалнята и ме побутна
към пейката. Някой седна до мен и ми подаде бутилка вода. Погледнах нагоре и видях
майка ми. Досега не бях виждала подобно изражение, исписано на лицето й – то
изпълваше чиста гордост.
- Това ли беше? – попитах най–после.
Тя отново ме изненада с искрения си смях.
- Това ли беше? – повтори думите ми. – Роуз, беше на арената пчти час. Ти
премина през изпитанията с шеметна скорост – вероятно това е най–добрия изпит, на
който училището е ставало свидетел.
- Наистина ли? Стори ми се… - „Лесно” не беше подходящата дума. – Просто
всичко ми беше като в мъгла.
Майка ми стисна ръката ми.
- Беше невероятна. Толкова се гордея с теб.
Едва сега осъзнах всичко и усетих как на устните ми заигра усмивка.
- Какво следва? – попитах.
- Вече си пазител.
Много пъти ми бяха правили татуировки, но не можеше да се сравни с
церемонията и фанфарите, които отбелязваха получаването на татуировката, с която
давах обет. Предишните ми татуировки мълнии се дължаха на убийствата, които бях
извършила при трагични обстоятелства: стригоите в Спокан, онези при атаката и
спасяването на училището – все събития, даващи повод за скърбене, а не за празнуване.
След всичките убийства – изгубихме им бройката – и след опитите на пазителите да
отбележат всяко отделно убийство, накрая решиха да ми направят специална татуировка
звезда, модерния начин да се отбележи, че сме изгубили бройката на убитите от мен
стригои. Татуирането ставаше бавно, дори и за най–малките татуировки, а сега целия ми
клас щеше да получи своите. Церемонията се състоя в стаята, която обикновено се
използваше за столова – лесно бяха трансформирали помещението в грандиозна зала,
подобна на тази в кралския дворец. Зрителите – приятели, семейства, пазители – се бяха
натъпкали в стаята, когато Албърта започна да ни вика по име един по един и когато
всеки седнеше до пазителя, който правеше татуировките, тя изреждаше резулатите ни.
Точно резултатите бяха важни. Щяха да бъдат обявени публично, заедно с общите ни
оценки от обучението, и щяха да повлияят на назначенията ни. Мороите можеха да си
изберат кой от завършващите да бъде прикрепен към тях. Лиса естествено бе пожелала
да бъда назначена на служба при нея, но дори и най–добрите резултати можеше да не са
достатъчни, за да заличат черните точки от досието ми.
На церемонията не присъстваха морои, с изключение на шепа, поканени като
гости от завършващите. Всички събрали се бяха дампири: пазители и такива, които са на
път да станат пазители – като мен. Гостите насядаха отзад, а по–възрастните пазители се
настаниха на предните редици. Аз и съучениците ми останахме прави през цялото време,
