Съдията отново концентрира вниманието си върху нас и прокурора, жена на име Айрис Кейн. Не беше име на аристократ, но тя изглеждаше твърде консервативна. Може би беше просто адвокатска черта. Преди доказателствата срещу мен да бъдат обявени, убийството на кралицата беше описано с всичките му ужасни детайли. Как е била открита в леглото си тази сутрин със сребърен кол в сърцето и дълбок израз на ужас и изненада на лицето. Имало кръв навсякъде — по нощницата й, по чаршафите, по кожата й… Снимки бяха показани на всички в залата, което предизвика различни реакции. Ахвания от изненада. Още страх и паника. А някои… Някои хора заридаха. Някои от тези сълзи несъмнено бяха заради цялата ужасна ситуация, но мисля, че много плакаха, понеже бяха харесвали или обичали Татяна. Тя беше студена и рязка на моменти, но по-голямата част от царуването й беше мирна и справедлива.
След снимките ме повикаха. Изслушването не протече като обикновено дело. Нямаше официални резки смени на адвокатите, докато разпитват свидетелите. Просто стояха там и се редуваха да ми задават въпроси, докато съдията поддържаше реда.
— Госпожице Хатауей, — започна Айрис, пропускайки титлата ми. — По кое време се върнахте в стаята си миналата вечер?
— Не съм сигурна за точното време… — Фокусирах се върху нея и Ейб, вместо върху морето от лица зад тях. — Някъде около пет, предполагам. Може би шест.
— Имаше ли някого с Вас?
— Не, всъщност… Да. По-късно. — О, Боже, ето, че и това идваше. — Хм, Ейдриън Ивашков ме посети.
— Кога пристигна той? — попита Ейб.
— И за това не съм сигурна. Няколко часа след като се прибрах, предполагам.
Ейб обърна чаровната си усмивка към Айрис, която шумолеше с някакви документи.
— Убийството на кралицата най-вероятно е извършено между седем и осем. Роуз не е била сама — разбира се, ще имаме нужда от господин Ивашков да свидетелства за това.
Очите ми се спряха за кратко върху публиката. Даниела изглеждаше пребледняла. Това беше кошмар за нея: Ейдриън да бъде замесен. Поглеждайки малко по-назад, видях, че самият Ейдриън изглеждаше странно спокоен. Наистина се надявах да не е пиян.
Айрис повдигна лист хартия с триумф.
— Имаме подписано твърдение от портиера, че господин Ивашков е пристигнал в сградата на обвиняемата точно в девет и двадесет.
— Това е доста точно, — каза Ейб. Звучеше развеселен сякаш тя беше казала нещо съобразително. — Имате ли показания от персонала, които да потвърждават това?
— Не, — каза Айрис студено. — Но това е достатъчно. Портиерът помни, защото тъкмо е излизал в почивка. Госпожица Хатауей е била сама по време на убийството. Няма алиби.
— Е, — каза Ейб, — поне според някои съмнителни “факти”.
Но нищо повече не беше казано за времето. Доказателството беше допуснато в официалния протокол и аз поех дълбоко дъх. Не харесвах тази посока на въпросите, но тя беше очаквана след разговорите от по-рано, които чух чрез Лиса. Това, че нямах алиби, не беше добре, но отчасти споделях чувствата на Ейб. Каквото и да имаха срещу мен досега, все още не беше достатъчно, за да ме изпратят на процес. Освен това още не бяха питали нищо за Ейдриън, което го оставяше извън цялата работа.
— Следващото веществено доказателство, — каза Айрис. Самодоволна усмивка се разля на цялото й лице. Знаеше, че това с времето беше малко, но каквото и да следваше, тя го смяташе за златно.
Но всъщност беше сребърно. Сребърен кол.
Донесоха сребърен кол в чист пластмасов съд и той засия на силната светлина — целият, освен върха му, който беше потъмнял. От кръв.
— Това е колът, използван при убийството на кралицата, — обяви Айрис. — Колът на госпожица Хатауей.
Ейб направо се разсмя.
— Хайде, стига. Стражите са снабдявани с колове през цялото време. Имат огромен и идентичен запас.
Айрис не му обърна внимание, а ме погледна.
— Къде е колът Ви, госпожице Хатауей?
Намръщих се.
— В стаята ми.
Тя се обърна и огледа стаята.
— Пазител Стоун?
Висок дампир с обрасли черни мустаци излезе от тълпата.
— Да?
— Вие наглеждахте претърсването на стаята и вещите на госпожица Хатауей, нали?
Зинах обидено.
— Претърсвали сте моята…
Острият поглед на Ейб ме накара да млъкна.
— Точно така, — отвърна пазителят.
— Намерихте ли сребърен кол? — попита Айрис.
— Не.
Тя се обърна към нас, все още самодоволна, но Ейб очевидно намираше това за още по-абсурдно от предишното.
— Това не доказва нищо. Тя може да е загубила кола, без да разбере.
— В сърцето на кралицата?
— Госпожице Кейн! — предупреди съдията.
— Моите извинения, Ваша Чест, — каза Айрис равно и се обърна към мен. — Госпожице Хатауей, има ли нещо особено във вашия кол? Нещо, с което да се различава от останалите?
—Д-да
— Можете ли да го опишете?
Преглътнах. Имах лошо предчувствие за това.
— Има гравиран знак близо до върха. Нещо като геометрична фигура. — пазителите понякога гравираха коловете си. Бях намерила този в Сибир и го бях запазила. Е, всъщност Дмитрий ми го беше изпратил, след като го беше извадил от гърдите си.
Айрис се приближи към Съвета и задържа съда така че да може всеки да го прегледа. Връщайки се при мен, ми го показа.
