Когато присъствах на процеса срещу Виктор, носех считаното за официално сред пазителите облекло в черно и бяло. Докато бяхме в ролята на охранители се обличахме съвсем обикновено. Ала станеше ли дума за светски събития, искаха да изглеждаме свежи и професионални. На сутринта след проникването ни в архива, се запознах отблизо с модата на пазителите. На процеса на Виктор бях облякла конфекция, но сега разполагах с униформата на пазителите, скроена точно по мярка: прави черни панталони по крака, бяла блуза и черно яке, което ми пасваше перфектно. Нямаше за цел да бъде секси облекло, но начина, по който обгръщаше корема и ханша ми определено придаваше на тялото ми различен вид. Почувствах задоволство, гледайки отражението си в огледалото, и след няколко минути размисъл реших да събера косата си в спретнат кок, така че да се виждат татуировките ми мълнии. Кожата ми още изглеждаше раздразнена, но поне превръзката я нямаше. Изглеждах много… професионално. Външния ми вид напомняше за Сидни. Тя бе алхимик — човек, който работеше за мороите и вампирите, и им помагаше да скрият съществуването си от останалия свят. С уникалния й моден усет винаги изглеждаше готова за бизнес срещи. Още си мислех да й пратя като подарък за Коледа куфарче.
Днес беше подходящият ден да се изфукам. След изпитите и дипломирането дойде следващата голяма стъпка по пътя към превръщането ми в пазител. Бяха ни организирали официален обяд, на който присъстваха всички дипломирали се. Мороите, търсещи нови пазители, също щяха да присъстват, с надежда да огледат кандидатите. Досега резултатите ни от дипломите и изпитите трябваше да са станали публично достояние, и сега имахме шанс да се срещнем с мороите и те да изразят предпочитанията си кой искат да ги охранява. Естествено, повечето от гостите щяха да са от кралското обкръжение, ала знаех, че ще присъстват и няколко важни морои, които ще ни преценят.
Наистина нямах желание да се излагам на показ и да си търся изискано семейство. Единствената, която исках да охранявам, бе Лиса. И въпреки това трябваше да направя добро впечатление. Исках да стане ясно, че аз съм тази, която трябва да е с нея.
Двете пристъпихме в кралската бална зала заедно. Единственото голямо място, което можеше да побере всички, защото на събитието не присъстваха само дипломантите на „Св. Владимир”. Всички американски училища бяха изпратили новите си попълнения и за кратък миг морето в бяло и черно ме замая. Цветно облечените кралски особи разнообразяваха малко палитрата. Стенописите във воден цвят караха стените да блещукат. Лиса не носеще бална рокля, независимо от това изглеждаше много елегантна в прилепналата по тялото й рокля, изработена от сурова коприна.
Кралските особи общуваха с лекота, възпитани от малки да се държат на висота, а съучениците ми се движеха покрай тях стеснително. Изглежда никой нямаше нищо против. Работата ни не се състоеше в това ние да се предлагаме; просто стояхме и чакахме някой да ни доближи. Всички дипломанти носеха метални табелки, на които имаше залепени стикери — ЗДРАВЕЙТЕ, КАЗВАМ СЕ… Табелките ни правеха разпознаваеми, така че мороите да дойдат при нас и да направят проучванията си.
Не очаквах никой освен приятелите ми да разговаря с мен, затова двете с Лиса се запътихме направо към бюфета, а след това се настанихме в един тих ъгъл, за да хапнем канапетата и хайвера. Е, Лиса яде хайвер. На мен ми напомняше прекалено за Русия. Разбира се, Ейдриън пръв ни потърси. Усмихнах му се криво.
— Какво правиш тук? Зная, че нямаш нужда от пазител. — Без конкретни планове за бъдещето се предполагаше, че Ейдриън ще живее в двореца. Затова нямаше нужда от допълнителна защита — въпреки че най-вероятно щеше да си подбере пазител, ако решеше да заживее във външния свят.
— Вярно, но не бих пропуснал купона, — отвърна той. Държеше чаша шампанско в ръка. Зачудих се дали ефекта на пръстена, който му даде Лиса, не отслабваше. Разбира се, едно питите не беше края на света, а и езика му се развързваше. Най-вече исках да откаже пушенето. — Успяха ли да те разпитат поне дузина обнадеждени хорица?
Тръснах глава.
— Кой би искал безразсъдната Роуз Хатауей? Онази, която напуска без предупреждение, за да хукне да изпълнява собствените си планове.
— Много хора, — отвговори той. — Аз бих. Сритваш задниците на всички по време на битка, а и всички си мислят, че беше тръгнала да избиваш стригои наред. Някои биха сметнали, че си заслужава да търпят лудата ти глава.
— Прав е, — внезапно някой заговори. Погледнах нагоре и видях Таша Озера, на белязаното й лице играеше лека усмивка. Независимо от обезобразяването, си помислих, че днес изглежда красива — излъчваше кралско великолепие повече отвсякога. Дългата й черна коса блестеше, носеше морско синя пола и дантелено бюстие. Дори бе обула високи токчета и носеше бижута — досега не я бях виждала да носи аксесоари.
