Дори не съм напълно сигурна откъде се появиха. Може би са били зад колите или притаени в краищата на паркинга. Ако имах гледка от птичи поглед върху ситуацията или присъствах там, моята „аларма“, гаденето, щеше да ме предупреди за тях. Тогава навярно щях да имам по-добра представа за случващото се. Но аз наблюдавах сцената през очите на Лиса, а пазителите правеха всичко по силите си, за да я блокират от стригоите, които, що се отнасяше до нея, се появиха изневиделица, все едно с магическа пръчка. Повечето от случващото се беше за нея като в мъгла. Бодигардовете й я бутаха наоколо, опитвайки се да я предпазят, докато чудовищата с бели лица и червени очи изскачаха от всички страни. Тя виждаше всичко през някаква мъгла на страх и вцепенение.
Двете и преди бяхме виждали да умират хора. Серена, бърза и силна, както в хотелската стая, прониза един мъж стригой в сърцето. Тогава една жена стригой скочи върху пазителя на Присила и прекърши врата му. С някаква далечна част на съзнанието си Лиса усещаше ръцете на Кристиан, които я обгръщаха и притискаха към джипа, докато той я закриваше с тялото си. Останалите пазители също се опитваха да оформят предпазен пръстен, но атаките на противниците им не позволяваха и кръгът им се разпадна.
Един по един стригоите убиваха пазителите. Не беше заради липса на умения, просто врагът беше по-многоброен. Една жена стригой разкъса гърлото на Грант със зъби. Серена бе запратена с все сила върху асфалта. Падна по лице и не помръдна. И ужас на ужасите, стригоите, изглежда, не щадяха и мороите. Лиса, притисната толкова силно до джипа, че й се струваше, че се е сляла с автомобила, гледаше с широко отворени очи как един стригой бързо и ефективно разкъса шията на Присила и спря, за да изпие кръвта й. Жената морой нямаше дори време да се изненада, но поне й бе спестено истинско страдание. Ендорфините притъпиха болката, докато кръвта и животът й бяха изсмукани от тялото й.
Емоциите на Лиса минаха отвъд страха, когато вече не чувстваш нищо. Тя беше в шок. Вцепенена. Със студена, безмилостна сигурност знаеше, че смъртта й наближава и се бе примирила. Ръката й намери тази на Кристиан и я стисна силно. Когато се извърна към него, Лиса изпита малка утеха, че последното, което ще види в този живот, ще са красивите му, кристално сини очи. От изражението на лицето му разбра, че и той мисли същото. В очите му имаше топлина, любов и…
Пълен и абсолютен потрес.
Очите му се разшириха, втренчени в нещо зад Лиса. В същия миг една ръка сграбчи Лиса за рамото и я завъртя.
Тогава тя разбра изумлението на Кристиан.
Пред нея беше Дмитрий.
И тя като мен изпита същото сюрреалистично чувство, че хем е Дмитрий, хем не е той. Чертите му уж бяха същите… и в същото време беше толкова различен. Тя се опита да каже нещо, каквото и да е, но въпреки че думите се оформиха върху устните й, не можа да ги изрече.
Внезапно я лъхна горещина, зад нея избухна огнено кълбо и ярката му светлина освети бледите черти на Дмитрий. Нито Лиса, нито аз имахме нужда да видим Кристиан, за да знаем, че е негово дело. Или шокът от появата на Дмитрий, или страхът за Лиса го бяха тласнали към действие. Дмитрий присви леко очи срещу светлината, но после устните му се извиха в жестока усмивка, а ръката, отпусната върху рамото на Лиса се плъзна към врата й.
— Угаси го — каза. — Угаси го или тя ще умре.
Лиса най-после проговори, макар че почти бе останала без дъх от ужас.
— Не го слушай — изхъхри, — той и без това ще ни убие.
Но горещината и светлината зад нея изчезнаха. Сенките отново паднаха върху лицето на Дмитрий. Кристиан никога не би рискувал живота й, макар да мислеше, че е права. Вече едва ли имаше значение.
— Всъщност — заговори Дмитрий и гласът му прозвуча любезно в контраст с мрачната сцена, — предпочитам вие двамата да останете живи. Поне още малко.
Усетих как Лиса се намръщи. Не бих се изненадала, ако и Кристиан бе последвал примера й, съдейки по объркания тон на гласа му. Дори не успя да направи някоя хаплива забележка. Можеше единствено да попита очевидното:
— Защо?
Очите на Дмитрий проблеснаха.
— Защото ми трябвате като примамка за Роуз.
Тогава в паникьосаното ми съзнание идеята веднага да се втурна към Лихай — въпреки че се намираше на километри оттук — ми се стори най-железният план. Но след миг осъзнах, че това не е по моите възможности. Всъщност беше далеч, далеч извън тях.
