— Защо идиотът му с идиот не й е казал да не го отваря?
— Тъкмо това направил. „Намерих тук едно писмо от теб, слънчице“, му казала тя. „В никакъв случай не го отваряй, ангелче“, й рекъл той. Така че тя, разбира се, го отворила.
Леля Далия направи гримаса, поклати глава и замислено сръфа кифлата.
— Значи затова се върти наоколо като пребито куче. Роберта сигурно е скъсала годежа?
— Да, в една реч, която продължила пет минути без нито една секунда за поемане на дъх.
— И ти доведе Джийвс да посредничи?
— Такъв беше замисълът:
— Но ако нещата са стигнали толкова далече…
— Дали Джийвс може да ги изглади? — потупах я по кратуната. — Избърши си сълзите, стара ми родственице, вече са изгладени. Срещнах я в една страноприемница на пътя и тя ми каза, че почти веднага след като е развързала бесовете си по начина, който ти описах, сърцето й се обърнало. Все още изпитва към него страст, подобна на кипящо масло, и когато се разделихме, тя натисна газта, за да дойде и да му го каже. Така че сега вече сигурно отново са дупе и гащи. Камък ми падна от сърцето, защото като си разделили куклата и парцалките, тя обявила намерението си да се ожени за мен.
— Голям късмет за теб, бих казала.
— По-далече от такъв късмет.
— Защо? Някога беше луд по това момиче.
— Но вече не съм. Треската свърши, наочниците ми паднаха и сега сме само добри приятели. На тая работа с влюбването, стара ми родственице, лошото й е, че индивидите от едната страна често се омесват с погрешни индивиди от другата страна, лишени от здравомислието си поради обаянието на именно тези индивиди от другата страна. Нека да го кажем по друг начин. Мъжкият пол е разделен на зайци и незайци, а женският — на шемети и съсели. Бедата е, че мъжкият заек има навика да се увлича по женския шемет (който би бил идеален за мъжкия не-заек) и твърде късно разбира, че е трябвало да се концентрира върху някой тих, нежен съсел, с който да си намерят закътано местенце и да си хрупат марули.
— Цялата история е малко нещо оплетена.
— Именно. Вземи мен и Боби. Никога няма да се откажа от мнението си за нейния сексапил, но аз съм един от зайците, докато тя е така ясно изразен шемет, че по-шеметен от това не може. Аз обичам тихия живот, а Роберта Уикъм няма да разпознае що за чудо е това, дори и да й го поднесеш на тепсия с гарнитура. Тя може да гласува с две ръце за това, да не се позволи на слънцето да залезе, без да е направено нещо, замислено да разтърси човечеството. С две думи, тя има нужда от възпираща длан, която аз не мога да й предоставя. Докато от Кипър ще ги има в излишък, защото той е един от жилавите не-зайци, за които е бебешка игра да спрат женичките си, ако прекрачат границата. Ето защо съединението на тези две души има пълната ми подкрепа и одобрение и когато тя ми каза всичко в страноприемницата, ми идваше да тропна едно хоро. Къде е Кипър? Искам да му стисна ръката и да го потупам по рамото.
— Той отиде на пикник с Уилбърт и Филис.
Значението на това съобщение не ми убягна.
— Започнал е следенето, а? Веднага се е хванал на работа.
— Уилбърт му е непрекъснато под око.
— А ако някой има нужда повече от всеки друг да бъде под нечие око, то това е гореспоменатият клептоман.
— Кой?
— Ти не разбра ли? Уилбърт е джебчия.
— Какво искаш да кажеш с това „джебчия“?
— Гепва си разни неща. Всичко, което не е заковано с пирон, му е добре дошло.
— Не ставай магаре.
— Не ставам магаре. Той взе каничката за сметана на чичо Том.
— Знам.
— Знаеш?
— Разбира се, че знам.
Нейната… как беше думата?… апатичност, така ли?… нещо, дето започваше с ап… ме изуми. Бях очаквал младата — или май застаряващата й кръв да се смрази и къдриците й да щръкнат като бодли на сплашен таралеж. По нея обаче не мръдна нито мускул.
— Мътните го взели — не се стърпях аз, — ти го приемаш доста хладнокръвно.
— И за какво да се вълнувам? Том му я продаде.
— Какво?
— Уилбърт се свързал с него в Харъгейт, предложил му е да я купи, а Том ми се обади да му я дам. Това показва колко важна трябва да е тая сделка за него. Мислех си, че би се разделил по-скоро с кучешките си зъби.
Поех дълбоко въздух, за щастие този път без да е примесен с джин и тоник. Бях дълбоко развълнуван.
— Искаш да кажеш — гласът ми се изви като на виртуозно сопрано, — че се подложих на това душеразтърсващо изпитание за едното нищо?
— Кой е разтърсвал душата ти, ако изобщо има такъв?
— Мама Крийм. Изникна, докато претърсвах стаята на Уилбърт, за да открия проклетата вещ. Естествено, смятах, че я е забърсал и скрил там.
— И тя те хвана?
— Не веднъж, а два пъти.
— Какво ти каза?
— Препоръча ми да се лекувам при Роди Глосъп, за чиито умения да се грижи за умствено увредените, била чула добри неща. Може да се разбере какво й е навяло тази идея. Едната ми половина беше под тоалетката в този момент, и явно тя го е помислила за странно.
— Бърти! Абсолютно възхитително!
