За момент ми се стори, че се кани да се изпъчи надуто и да каже, че предпочита, ако нямаме нищо против, да не обсъждаме личните му въпроси. Но когато беше наполовина готов да го направи, срещна погледа на леля Далия и това го върна в първоначалната позиция. Погледът на леля Далия, макар и не от същата класа като на моята леля Агата, която е известна с това, че поглъща малките си и извършва човешки жертвоприношения при пълнолуние, е доста властен. Той се свлече в един стол с вид на скълцана пържола.
— Е, ако трябва да знаете — изхриптя той, — тя развали годежа.
Това не беше голям напредък. Дотук бяхме разбрали. Не наричаш хората плъхове, ако любовта все още гори.
— Но само преди половин час — казах аз — я оставих пред един хан — „Лисицата и гъските“ — преливаща от нетърпение да утеши бедното си агънце, а сега вече е тук и беснее. Какво се случи? Какво направи на момичето?
— О, нищо!
— Хайде, хайде, не на мене тия.
— Всъщност, ето как беше.
Тук последва една пауза, в която той каза, че би дал сто лири за силно уиски със сода, но това включваше цялото туткане около позвъняването на татко Глосъп и донасянето на течността от зимника. Затова леля Далия не даде и дума да се издума. В замяна на жадувания освежител тя му предложи студена кифла, която той отклони, и му каза да продължава.
— Това, в което сгреших — каза той все още с този нисък хриплив глас, като че ли е призрак, страдащ от катар, — е, че се сгодих за Филис Милс.
— Какво? — ревнах аз.
— Какво? — ревна леля Далия.
— Триста дяволи!
— Защо, за бога, си направил това? — попита леля Далия.
Той прошава неспокойно в стола, като човек с мравки в гащите.
— Беше добра идея за момента — рече той. — Боби ми беше казала по телефона, че не иска да ми проговори нито на този свят, нито на следващия. А Филис ми се оплака, че макар и да отбягвала Уилбърт Крийм заради тъмното му минало, го намирала за толкова магнетичен, че нямало да може да му откаже, ако той й направи предложение. А аз бях длъжен да го спра, така че най-просто беше самият аз да се сгодя с нея. Обсъдихме го и като постигнахме пълно разбирателство, че това е само едно измъкване и нищо обвързващо за двете страни, го заявихме на Крийм.
— Много мъдро — възкликна леля Далия. — Той как го прие?
— Политна.
— Бая политане има в цялата тая история — въздъхнах аз. — Ако си спомняш, и ти беше политнал, когато си спомни за писмото до Боби.
— И още веднъж политнах, когато тя се пръкна внезапно, точно в момента на целувката с Филис.
Намусих се. Тая работа започваше да ми намирисва на нещо френско.
— Не е имало нужда да правиш това.
— Разбира се, че нямаше нужда, но исках да изглежда по-убедително пред Крийм.
— А, да. Като ще е гарга, да е рошава, така ли?
— Това беше идеята. Разбира се, нямаше да го направя, ако знаех, че Боби е променила решението си и иска нещата да са по старому. Но не знаех. Просто една от малките шегички на живота. Подобно нещо имаше в Томас Харди21.
Не знаех нищо за тоя Т. Харди, но разбирах намека му. Винаги става така в романите от деветнадесети век — някое момиче обикаля и повтаря: „Само ако знаех“.
— Ти не й ли обясни?
Той ме погледна съжалително.
— Опитвал ли си се някога да обясниш нещо на червенокосо момиче, което е по-бясно от мокра квачка?
Можех да приема това.
— И какво стана после?
— О, държа се като дама. Разговаряхме сърдечно за туй-онуй, докато Филис си отиде. Тогава се започна. Каза, че е препускала насам, изпълнена догоре с любов и жадуваща да се хвърли в обятията ми. И каква хубава изненада било да види, че в тия обятия се е настанила друга. И… О, и още много други подобни. Бедата е, че тя винаги е гледала накриво Филис, защото в Швейцария си мислеше, че сме прекалено мили един с друг. В това няма нищо, разбира се.
— Само добри приятели?
— Именно.
— Искате ли сега да знаете, какво мисля аз — намеси се леля Далия.
Но ние никога не разбрахме какво мисли тя, защото в този момент влезе Филис.
Съглеждайки девойката, открих, че разбирам защо Боби беше избухнала в такъв шумен протест, като ги е видяла преплетени с Кипър. Аз не съм, разбира се, романтично момиче, влюбено в редактор от „Търсдей ривю“, и никога не съм бил, но ако бях, знам, че щях да получа остър пристъп на мигрена, ако го хвана вкопчен в някоя толкова привлекателна, колкото заварената дъщеря на Обри Ъпджон. Защото макар и със съмнителен коефициент на интелигентност, тя беше бижу и половина. Очите й бяха значително по-сини от небето и носеше простичка лятна рокля, която по-скоро подчертаваше, отколкото криеше грациозните очертания на фигурата й, ако ме разбирате добре. Никак не е чудно, че като я е видял, Уилбърт Крийм е побързал да грабне томчето с поезия и да поеме заедно с нея най-прекия път до първата зелена морава.
— О, мисис Травърс — обърна се тя към леля Далия, — тъкмо говорих с татко по телефона.
