— Наистина ли сте забравили за участието си в снощното сбиване в клуб „Шестстотин“?
Джими изведнъж се озова в седнало положение и се втренчи във вездесъщия иконом. Ала при рязкото движение инквизиторът поднови операцията с нажежената отвертка, младежът изстена и отново се отпусна на канапето. Едва събра сили да промълви:
— Нима съм бил там? А ти откъде знаеш? Как си научил за случилото се, след като аз не си спомням нищичко?
— В днешния „Дейли Сън“ доста подробно се описва скандалът в клуба, сър.
— В „Сън“ ли?
— Цяла колона, господин Джеймс. Желаете ли да се запознаете със съдържанието й? По една случайност съм купил този вестник.
— Непременно трябва да го прочета. Донеси го незабавно. Хайде, по-живо.
Без да губи нито минута, икономът побърза да изпълни нареждането. Джими грабна вестника, погледна първата страница и го върна на Бейлис:
— Надцених възможностите си. Не мога да прочета нито ред. Имаш ли спешна работа, приятелю?
— Не, сър.
— В такъв случай ще ми прочетеш ли този шедьовър на репортерското перо?
— На драго сърце, сър.
— Тъкмо ще се поупражняваш. Твърдо съм убеден, че ще остана прикован на легло до края на живота си и едно от задълженията ти ще бъде да седиш до мен и да ми четеш. Между другото, споменава ли се кой е бил моят противник в схватката?
— Лорд Пърси Уипъл, господине.
— Никога не съм чувал за него. Започни да четеш, Бейлис.
Джими широко се прозина и опита да се съсредоточи.
От дълбините на джоба си Бейлис измъкна калъфче, от което извади очила с позлатени рамки. Отново пъхна ръка в очевидно необятния джоб, от който този път се появи носна кърпа. Икономът грижливо избърса очилата, сложи ги, върна калъфчето и кърпата на първоначалното им местонахождение и взе вестника.
— Защо се колебаеш, Бейлис? Защо шикалкавиш? — попита Джими, без да отваря очи. — Започвай да четеш.
— Трябваше да си сложа очилата, сър.
— Надявам се, че си приключил със сложната процедура.
— Да, сър, може би ще желаете първо да научите какво гласят заглавието и подзаглавието.
— Чети наред.
Икономът се покашля.
— За Бога, Бейлис — простена младежът, — отложи гаргарата за по-късно. Смили се над мен. Хайде, започвай.
Икономът зачете:
— Нима съм отроче на аристократ, Бейлис?
— Така пише във вестника, сър.
— Човек се учи, докато е жив. Продължавай.
Икономът отново понечи да се изкашля, но навреме се усети и със задавен глас прочете:
Младежът потръпна, сякаш го бяха ударили:
— Бейлис, сигурно отново демонстрираш странното си чувство за хумор. Всичко това не е написано във вестника, нали?
— Напротив, има го черно на бяло, при това написано с огромни букви.
Джими изстена. Успя да възвърне самообладанието си и едва чуто заговори:
— Приятелю, ще ти дам съвет, дето може да ти послужи, когато пораснеш. Никога не се движи в компанията на репортери. Едва сега си спомних всичко. Подбуждан от искрена симпатия, снощи поканих на вечеря в клуба младока Бил Блейк от „Сън“. Ето как ми се отплаща за добрината. Навярно си въобразява, че е много духовито. Вестникарските репортери са подли негодници, Бейлис.
— Да продължавам ли, сър?
— Разбира се. Искам да науча всичко.
Бейлис отново се захвана с вестника. Беше от хората, които независимо дали става въпрос за дописка за убийство или пък за забавен анекдот, четат с гробовен глас, който навява на слушателя мисли за ужаси и трагедии. Когато се случваше да чете неделната проповед в църквата (той бе сред най-влиятелните и уважавани членове на паството), децата пребледняваха и се сгушваха в прегръдките на майките си. Зачете статията на „младока“ Блейк с още по-печален тон, отколкото му беше обичай. Случилото се живо го интересуваше, поради което този път надмина себе си.
