С престорена непринуденост Неста Пет извърна глава. Отначало си помисли, че събеседникът й е намеквал за едного от групичката младежи, които, без да се съобразяват с изисканото общество наоколо, обсъждаха на висок глас шансовете за успех на отборите, състезаващи се за националната купа по бейзбол. После още мъничко извърна глава и установи, че е сгрешила. Между нея и шумната група младежи стоеше човек във фрак, който държеше поднос с чаши. Непознатият забеляза, че го наблюдават, стресна се, гузно наведе глава и бързо прекоси салона.
— Видяхте ли го? — прошушна лордът. — Сама се убедихте, че ни е подслушвал. Кой е той? Съдейки по облеклото му, сигурно е вашият иконом. Какво знаете за него?
— Отскоро е при нас. Казва се Скинър.
— Отскоро ли? Значи не го познавате добре.
— Пристигна от Англия само преди три дни.
— От Англия ли? Как е попаднал в дома ви? Кой го е препоръчал?
— Моят съпруг му е предложил да го назначи, когато го е видял в дома на сестра ми в Лондон. Заминахме за Англия да посетим моята сестра Юджиния, по мъж Крокър. Този човек беше неин иконом и ни въведе в дома й. Попитал съпруга ми за нещо, свързано с бейзбола, и му направил толкова добро впечатление, че предложил да го назначи. Човекът не му дал окончателен отговор, но очевидно е взел следващия параход, защото се появи тук няколко дни след завръщането ни.
Младият лорд тихо се изсмя, после промълви:
— Много хитро. По всичко личи, че е бил внедрен в дома на сестра ви.
— Какво да предприема? — гневно попита госпожа Пет.
— Нищо. Засега е невъзможно да направите каквото и да било, освен да си отваряте очите на четири. Наблюдавайте този Скинър. Може би има съучастници. Не вярвам да работи сам. Подозирайте всички. Повярвайте, че…
В този момент откъм горния етаж се разнесе толкова оглушителен шум, че първоначално би могъл да се възприеме като следствие от преждевременното изпитание на партриджита, ала след секунда заприлича на предсмъртен писък на жертва на опасното изобретение. Писъкът достигна до най-отдалеченото ъгълче в къщата и оповести на обитателите й два неоспорими факта: че под покрива й някой страда и че този някой има здрави бели дробове.
Неистовият крясък оказа незабавно и внушително въздействие върху гостите в салона. Разговорите рязко секнаха, сякаш някой беше затворил крана на чешмата, от която се изливаха. Дванайсет дискусии върху същия брой свръхинтелектуални теми мигом прекъснаха, сякаш беше прозвучал тръбен зов, оповестяващ края на света. Пребледнели художници-футуристи се спогледаха с онемели поети-авангардисти, а театралните реформатори озадачено се втренчиха в будистите.
Внезапно настъпилата тишина само подсили странния звук, което помогна поне на едного от присъстващите да схване посланието му. Госпожа Пет наостри уши за миг, през който времето сякаш спря, нададе сърцераздирателен писък и се хвърли към вратата.
— Огдън! — изкрещя и се втурна нагоре по стълбата, като прескачаше по две стъпала наведнъж и набираше скорост в движение. Ненапразно казват, че най-добрата приятелка на едно момче е неговата майка.
Докато в салона се вихреше празненството на разума и душата, във физкултурната зала на последния етаж Джери Мичъл чакаше господин Пет и запълваше времето си с усилени физически упражнения за поддържане на великолепната си форма. Ако гостите на Неста Пет не разговаряха толкова шумно, щяха да чуят приглушеното тупкане от юмручните му удари по боксовата круша.
След около пет минути той прекрати тренировката и забеляза, че е удостоен с присъствието на Огдън Форд. Шишкавият хлапак стоеше на прага и внимателно го наблюдаваше.
— Какво правиш? — попита след малко.
Джери избърса потта от челото си с огромната си ръкавица и отвърна:
— Тренирам.
Сетне се залови да сваля ръкавиците си, като наблюдаваше Огдън с неприкрито неодобрение. Беше вманиачен на тема „добра физическа форма“ и потръпваше от отвращение всеки път, щом зърнеше закръгления юноша. Огдън пък, както му беше обичай през дните, в които майка му устройваше приеми, около час се беше спотайвал пред салона, събирайки „пътен данък“ от минаващите покрай него подноси. Беше се натъпкал до пръсване, лицето му беше изцапано с конфитюр.
— Защо? — поинтересува се и облиза конфитюра върху дясната си страна.
— За да поддържам формата си.
— Защо я поддържаш?
Джери захвърли ръкавиците в гардеробчето си и отегчено процеди:
— Изчезвай!
— А?
— Разкарай се!
— А? — Прекаленото консумиране на сладкиши явно беше замъглило съзнанието на хлапака.
— Махай се оттук.
— Не искам.
Боксьорът започна да се изнервя. Седна и критично огледа неканения посетител.
— Сигурно винаги правиш само онова, което искаш — промърмори.
— Точно така — чистосърдечно отвърна дебелакът, сетне с безразличие добави: — Много ти е смешен носът. Какво си го правил, че да стане такъв?
Джери едва се сдържаше на мястото си. Не беше суетен, но беше доста чувствителен относно обонятелния си орган.
— Лизи вика, че никога не е виждала по-смешен нос — дърдореше хлапакът. — Казва, че все едно гледала герой от комикс.
