— Именно. Не че не искам да видя някое определено дете. Не искам да ги видя всичките. Знаеш ли защо? Никога досега не съм бил с всичките в една стая едновременно. Не се е случвало и няма да се случи. Затова искам да се изнеса, докато още мога.
— Сериозно? Никога досега не си ги виждал всичките едновременно?
— Не, за бога. Дори чисто физически е… не знам.
Той потръпна театрално.
— Колко време имаш? Преди да пристигнат?
— Момчетата ще пристигнат днес следобед. Лизи е на долния етаж. Джаксън вече си го видяла… Значи остава Грейс. Никой не знае къде се намира.
— Къде живее?
— Хоп. Не разполагам със задоволителен отговор.
— Не си сигурен?
— „Не съм сигурен“ е един начин да се изразя. Но този начин предполага, че все пак имам някакви предположения.
— И все пак някой знае?
— Някой винаги знае. Последната съпруга винаги намира начин да се свърже с предишната. Така възстановяват цялата верига.
— А те откъде знаят как да се свържат?
— Понеже оставям жените да уреждат всичко, свързано с децата. Не съм много по тази част, а настоящата съпруга винаги държи да докаже на предишната колко свестен и загрижен човек е, така че… Знам, знам. Това не говори добре за мен.
Ани се опита да изпише на лицето си очакваното неодобрение, но се отказа. Да изразява неодобрение означаваше да го упреква в това, че е човекът, когото тя вече познаваше; тя искаше да научи за сложния му личен живот, а да каже, че не одобрява този живот, би означавало да му внуши да не й разказва неща, които тя би помнила до края на живота си.
— Не е така — каза тя.
Той я погледна.
— Нима? Защо?
Не можеше да каже защо. Да изгубиш връзка с дъщерите си от мързел и безразличие изглежда доста отблъскващ навик.
— Предполагаме, че хората вършат онова, което умеят най-добре. Ако съпругите ти се справят по-добре от теб с организационните въпроси, защо да ти ги поверят, та да ги провалиш?
За миг тя си представи, че Дънкан има дъщеря от предишна връзка, но тя е човекът, който се чува с майката на момичето, докато той си драпа топките и си слуша пиратските записи на Тъкър Кроу. Дали и в този случай би разсъждавала така? Едва ли.
— Не вярвам да го мислиш. А ако го мислиш, ти си първата такава жена, която срещам. Но ти благодаря за търпимостта. Във всеки случай това няма да ми помогне да се измъкна оттук.
— Ще те измъкна, след като се видиш с всички.
— Не, тогава ще е твърде късно. Целият смисъл на измъкването е именно да не се видя с тях.
— Знам, но ще се чувствам виновна. А и ти не го искаш.
— Слушай. Можеш ли да дойдеш утре пак? Или трябва да се прибираш?
Не е за вярване, но тя отново се изчерви. Никога ли нямаше да престане? Нима щеше да се изчервява на всичко, което някой кажеше, до края на живота си? Този път обаче руменината бе предизвикана от приятното чувство, че я зове някой, когото тя харесва. Хрумна й, че тази физиологична реакция всъщност е била постоянно възможна през последните петнайсет години, но не се е случила, защото не е имало нищо, което да я предизвика.
— Не, не се налага да замина. Бих могла… — Разбира се, че можеше. Можеше да си вземе отпуска или да помоли някого да отвори музея вместо нея; можеше да пренощува при Линда; можеше да направи всичко, което е нужно.
— Страхотно! А! Ето я и нея!
Тъкър говореше за ужасно бледата млада жена по нощница, която се приближаваше бавно към тях.
— Лизи, запознай се с Ани.
Лизи очевидно не желаеше да се запознава с Ани, защото не й обърна никакво внимание. Тъкър трябваше да й направи забележка, но едва ли щеше да посмее. Двамата лежаха в една и съща болница, а Лизи изглеждаше направо страшна.
— Грейс е в Париж — каза тя. — Утре пристига тук.
— Каза ли й, че не трябва да идва, защото вече се знае, че няма да умра?
— Не. Разбира се, че трябва да дойде.
— Защо?
— Защото това продължи твърде дълго.
— Кое?
— Това да ни държиш разделени.
— Не ви държа разделени. Просто не ви събирам заедно.
Ани се изправи.
— Аз трябва да…
— Ще дойдеш утре, нали?
Ани погледна към Лизи, която не реагира.
— Може би утре не е много…
— Напротив. Удобно е.
Ани пое ръката му. Щеше й се да я стисне, но се въздържа.
— И благодаря за книгите. Чудесни са.
— Довиждане, Лизи — каза Ани предизвикателно.
— Добре. Тогава ти се обади на Грейс да й кажеш, че не е добре дошла — каза Лизи.
За свое удоволствие Ани започваше да схваща ситуацията. Дори грубостите във взаимоотношенията на тези хора бяха интересни, красиви и възхитителни.
— Значи цялата работа не е заради мен — каза Тъкър.
Каза го внимателно. Внимателно беше думата на седмицата. Беше решил да остане внимателен завинаги или поне докато получи сериозен инфаркт, когато щеше да стане сериозен или фриволен, според съвета на специалистите.
— Аз… Мислех си, че е — каза Лизи. — Мислех, че може да се зарадваш да ни видиш всичките.
