Нещо странно се случваше с гласа на Лизи. Той беше по-дълбок, отколкото две минути по-рано, преди Ани да си тръгне. Сякаш участваше в някакъв Шекспиров театър, където девойка се преструва на младеж. Освен това говореше по-тихо от обикновено. И най-сетне, тонът й беше притеснително кротък. Това не се хареса на Тъкър. То го караше да се чувства по-болен, отколкото си мислеше.
— Защо говориш така?
— Как?
— Като че ли ще се подлагаш на операция за смяна на пола.
— Майната ти, Тъкър.
— Така е по-добре.
— А защо трябва всичко да е заради теб? Не можеш ли да си представиш, че някоя случка на този свят може да не е посветена на теб?
— Помислих си, че се събирате всички, защото положението ми е много сериозно. Но вече не го мисля, така че да забравим за това.
— Няма да забравим за това.
— От чие име говориш в случая? От името на всички? От името на мнозинството? От името на възрастните? Защото според мен на Джаксън изобщо не му пука за тая работа.
— Да, Джаксън. Джаксън мисли така, както му кажеш ти.
— Това често се случва при шестгодишните. Презрението ти е неуместно.
— Сигурна съм, че изразявам мнението на мнозинството, като казвам, че всички бихме искали да се радваме на закрилата, на която се радва Джаксън.
— Да, бе. Понеже сте имали такъв гаден живот, нали?
Ако този разговор се представляваше от някой пророк, той по-скоро щеше да бъде някой от страховитите типове от Стария завет, отколкото благият Исус, кротък и внимателен. Очевидно вниманието беше мимолетно качество, което не може да се извиква по желание. Но така стоят изобщо нещата с човешките взаимоотношения. Те имат своя собствена температура и са лишени от термостат.
— И това те освобождава от всякаква отговорност, така ли?
— Общо взето, да. Ако ви бях изхвърлил на бунището, може би щях да се чувствам по-гузен.
— Значи нашият живот няма нищо общо с теб, така ли?
— Не е съвсем така.
— Нима?
Той знаеше, че не е съвсем така, но не знаеше как да го обясни, без да разпали още повече пререканието. Бащинските му умения отпреди Джаксън се свеждаха до следното: той просто оплождаше чаровни и красиви жени. И след като сговнеше отношенията си с тях, след тях хукваха богати, успели мъже. Хукваха и бедни и неуспели, разбира се, но дотогава на тях толкова им беше писнало от неудачници, че си намираха свестни, заможни партньори, които да осигурят на семейството стабилност и охолство. Това си беше елементарен дарвинизъм, макар че не се знаеше какво би казал Дарвин за склонността на жените да се чифтосват с Тъкър и да стават майки, в което не се забелязваше ясно изразен инстинкт за самосъхранение.
До това се свеждаха неговите родителски грижи и то бе не по-лошо от попечителски фонд, като се замисли човек. Попечителските фондове опорочават децата, докато заможните, но трезвомислещи пастроци — не. Тази система, разбира се, не беше достъпна за всички, но за него се беше получило. Имаше дори и нещо като възвръщаемост, тъй като бащата на Лизи плащаше лечението му в болницата. Не искаше да изкара, че човекът — пак му забрави името — му го дължи. Но все пак той бе получил доста чаровно семейство, ако пропуснем нечаровните му особености.
— Може и да греша — беше трудно да обясни всичко това от легнало положение.
Лизи си пое дъх.
— Мислех си, че това е единственият начин, по който изобщо можеше да се случи, нали?
Тя отново звучеше като момче. Хубаво щеше да е да реши веднъж завинаги кой глас да използва.
— Кое?
— Това животът ти да се събере около теб. Защото винаги си се крил от него много ловко. Винаги си бягал от него. Но ето че сега си прикован на легло и животът идва към теб.
— И ти смяташ, че това е полезно за един болен човек?
Беше длъжен да опита. Все пак сърдечният пристъп не е шега работа. Дори най-лекият инфаркт на миокарда е доста опасен. Полагаше му се малко почивка и рехабилитация.
— Това е полезно за една скърбяща жена. Изгубих дете, Тъкър.
Тонът на гласа й се промени отново за трети или четвърти път. Добре, че не трябваше да й акомпанира — щеше да пренастройва китарата през две минути.
— Значи е, както предполагах. Цялата работа не е заради мен.
— Точно така. Заради нас е. Но знае ли човек? Може и на теб да ти се отрази добре.
Може би имаше право. Или ще го излекува, или ще го убие. Тъкър знаеше на коя от двете вероятности би заложил, ако имаше пари.
