— Твоята девойка е призрак — каза Даян с акцента си от Тенеси. Тя е почти на шейсет, но продължава да подстригва късо кестенявата си коса и я носи сресана нагоре. На лицето й грееше вечната й усмивка. Беше облечена както винаги спортно с оранжева тениска на Червения кръст — тя е запален негов фен, къси камуфлажни шорти, които разкриваха възлести колена и изпъкнали вени, и високи маратонки „Конверс“.
— Не притежава нито социалноосигурителен номер, нито шофьорска книжка, няма я в архива на училищата, нито пък в банковите документи. Нищо няма. Тя не съществува — или поне не на хартия. Но разговарях с всички, които успях да намеря, и смятам, че организирах нещата доста добре. Поне ще знаеш малко повече за онова, с което си имаш работа.
И Даян разказа, че Ейнджъл е родена на 15 март 1989 в Кълъмбъс, Охайо, от младата Грейс Родригес. Биологическата й майка още същия ден я дала за осиновяване в баптисткия детски дом „Фрийуил“. Пет месеца по-късно Ейнджъл била осиновена от войника от военновъздушните сили Томас Роудс и неговата съпруга Бети. Те я кръстили Мери Ан Роудс.
Даяна се беше качила на самолета за Оклахома Сити, за да говори с осиновителите на Ейнджъл. Разказали й, че когато осиновили Мери, смятали, че са неспособни да имат собствени деца, но една година по-късно госпожа Роудс забременяла. След това родила още три деца.
— Каза, че се били отнасяли с нея като с принцеса — каза Даян. — Майката я нарече крадлива неблагодарна малка кучка. Разказа, че мъжът й държал пари в брой в кутия на тавана, а Ейнджъл я опразнила, преди да си замине. Аз винаги оставям визитка и казвам на хората, ако се сетят за нещо друго, да ми се обадят. Няколко часа по-късно звънна мобилният ми телефон. Беше една от дъщерите им, седемнадесетгодишната Ребека. Беше уплашена до смърт. Каза, че родителите й не са ми разказали цялата истина.
Млъкна и се вторачи в тавана. Обичаше да драматизира нещата.
— Какво? — попитах аз. — Хайде де, продължавай.
— Каза, че баща й правел разни лоши неща с Ейнджъл.
— Какви лоши неща?
— Сексуално насилие. Каза, че продължавало от години и накрая на Ейнджъл й писнало. Освен това каза, че майка й биела Ейнджъл много жестоко.
— А Ейнджъл защо не е казала на никого?
— Майката е религиозна откачалка. Всекидневната прилича на параклис. Каза, че образовала децата си вкъщи, и подчерта, че строго наблюдава какво гледат по телевизията и какво четат. Останах с впечатлението, че не им позволява дори да имат приятели. Вероятно Ейнджъл не е разполагала с кой знае какви възможности да се оплаче някому. Или просто е била прекалено уплашена. Та сестра й ми каза, че Ейнджъл бягала няколко пъти и полицията я връщала у дома, затова отидох в управлението на градската полиция на Оклахома Сити и взех копия от докладите. През 2001 е успяла да избяга само на десет преки. Заключила се в тоалетната на един супермаркет. Полицията дошла и я отвела право вкъщи. Избягала отново през 2003-та. Открили я да върви покрай магистралата на десетина километра от тях и пак я върнали вкъщи. И да им е казала за сексуалното насилие, вероятно не са й повярвали.
След това Даян насочи вниманието си към Ърлин Барлоу. Бях я помолил без много шум да провери някои неща и й платих от джоба си.
— Няма криминално досие. Съпругът й е бил шериф на Макнийри Каунти от 1970 до 1973 година. Подал си оставката при много подозрителни обстоятелства и влязъл в бизнеса със стриптийз клубове. Тя е постоянно до него, докато миналата година той не умира от сърдечен удар. Сякаш няма никакви врагове или поне аз не успях да открия такива. Разговарях с неколцина от служителите й. Всички са й верни.
— Корвет?
— Няма корвет. Или по-точно няма документална следа от такава кола.
— А Джули Хейс?
— Много лошо момиче. Три пъти обвинявана за притежание на наркотици, две кражби, три обвинения за проституция. Повечето арести са в района на Далас и Форт Уърт. Никой не каза добра дума за нея. Тя е голям проблем.
— Говори ли с нея?
— Опитах. Първия път, когато отидох в жилището й, беше толкова надрусана, че не можеше да говори. Втория път ми каза да се разкарам и ми затръшна вратата.
След час бях на път за кабинета на съдебния психиатър, когото бях помолил да прегледа Ейнджъл. Том Шорт оглавяваше факултета по психиатрия в щатския университет на Източен Тенеси. Нисък и чорлав, той, изглежда, прекарваше дълго време в свят, който никой друг не разбираше. Бях се запознал с него пет години по-рано на един семинар за смъртното наказание в Нашвил, където той прочете лекция за психиатричната преценка при търсене на смекчаващи вината обстоятелства. Оттогава го бях използвал в седем случая и с времето станахме приятели. Преди да се запозная с Том, не вярвах много в психиатрията, но неговата необикновена способност да диагностицира лични разстройства и психически заболявания ме накара да си променя мнението. Имах му пълно доверие.
