— Знаеш ли какво ми каза Бейкър на мен за този свидетел? Каза, че бил ненадежден. Каза, че в никакъв случай не би могъл да я разпознае в такава тъмница. Каза ми да го зарежа.
— Фил, какво ще правим? И с Хейс случаят беше достатъчно слаб. Без нея мога направо да прекратя делото.
— Първо, изобщо не съм се натискал да я изправяме пред съдебните заседатели. За това можеш да благодариш на началника си. Каза, че искал да разклати дървото.
— Да му го набутам на него и на тъпото му дърво. Дилард направо ще ме срита в топките. Ще стана за посмешище. Всички вестници и телевизионни станции от околността отразяват делото и всички ще гледат на живо как се провалям. Наближават изборите. Вие от БРТ може да не обръщате много внимание на подобни работи, но загубата на сензационно дело за убийство седмица преди изборите съвсем не е умно нещо. Бейкър ще ме уволни.
— Франки, и на моята кариера няма да се отрази добре.
— Защо като важен свидетел не я прибрахме?
— Защото никога не е намеквала, че ще ходи някъде.
— Знаеше ли, че се друса с кокаин?
— Имах известни подозрения. — Ландърс почувства една ръка да се плъзга нагоре по крака му и я бутна настрана. Ръката се върна и той пак я отблъсна. Как само мразеше адвокатите, включително прокурорите! Всеки път, когато нещо в делото се объркаше, те обвиняваха полицията. Освен това мразеше застаряващи блондинки като тази сега. Искаше му се кучката просто да стане и да си върви.
— Трябва да се опитаме да извлечем най-голяма полза от случилото се — каза Франки. — Преди малко говорих с Дийкън и заедно съставихме един план. По случая Крисчън ще направим на Дилард предложение, което той няма да може да откаже, но ако не се получи, ще имаме нужда от твоята помощ.
— Франки, до края на седмицата съм в почивка. Обади ми се в понеделник.
Изключи телефона и се обърна към жената, която надничаше изпод чаршафа. Миглите на лявото й око бяха два пъти по-дълги от тези на дясното. Тази аномалия вероятно се дължеше на бурните сексуални игри през нощта. Без съмнение щеше да ги намери по-късно в леглото. Пфу! Корените на русите й коси бяха черни, както и бенката малко над лявата и ноздра. Ландърс изобщо нямаше представа как се казва.
— Ставай — нареди той. — Време е да си вървиш.
— Не искаш ли да си поиграем още малко?
— Ставай и си тръгвай.
Жената започна да събира дрехите си, които бяха разхвърляни из стаята и очертаваха пътя от вратата до леглото. Беше гола и на Ландърс му се дощя да се беше загърнала с чаршафа. Отзад бедрата й бяха покрити с целулит, а задникът й беше увиснал и потрепваше като желе. Когато тя се изправи и го погледна, той стигна до извода, че е доста над четиридесет. Ландърс си падаше по млади жени. Много по-млади. Божичко, колко ли беше изпил? Дръпна чаршафа над главата си и се отпусна назад.
— Можеш да се облечеш долу — каза й. Усещаше, че започва да му прилошава.
Чу я да крачи към вратата на спалнята и дръпна чаршафа надолу, за да я види за последно и да си я припомня, когато седне да се налива. Тя отвори вратата и се обърна към него.
— Хич те няма в леглото — каза и си излезе.
„Хич ме няма в леглото — дръжки“. Трябваше да се изкъпе. Вдигна чаршафа — и ето ти я. Изкуствената мигла лежеше само на сантиметри от дясното му бедро. Приличаше на гадна стоножка; Ландърс почувства как стомахът му се надига. Успя да стигне до банята точно навреме.
Когато настанихме мама в старческия дом, пренесохме там и малко мебели: шкаф, две масички, лампа и кресло. Смятахме, че така ще й е по-лесно да се приспособи и че ще се чувства по-удобно. Прекарах един цял следобед да закачвам и подреждам снимки. Една на татко в гимназиалния футболен екип висеше вдясно от телевизора. Беше ме помолила да я закача там, така че да може да я гледа от леглото. А сега дори не знаеше кой е той.
Пристигнах в седем сутринта. Намерих я легнала по гръб и вторачена в нищото. От седмици не беше продумвала, напикаваше се и се лигавеше. Слюнката се беше стичала от ъгълчето на устата и бе измокрила калъфката на възглавницата. Извадих чиста от стенния шкаф и отидох да потърся санитарка. Изчаках в коридора, докато тя сменяше памперса на мама. Сърце не ми даваше да го направя сам.
Когато санитарката свърши, се върнах в стаята и седнах. От деня, когато и разказах за Реймънд, ми стана навик да й говоря, макар че тя не разбираше нищо от това, което й казвах. Бях превърнал посещенията си в мини терапевтични сеанси без психиатър. Най-често говорех за случаите си и постоянното състояние на конфликт със себе си, в което се намирах.
