Ралф я попита дали иска да пие нещо и Мария си поръча плодов коктейл. Собственикът на бара, давайки си вид, че е зает с миенето на чаши, погледна неразбиращо към бразилката: какво ли я бе накарало да промени намеренията си? Надяваше се, че тя няма да отпрати клиента, след като си изпие коктейла, и се зарадва, когато той я заведе на дансинга. Спазваха ритуала, нямаше причина за притеснение. Мария усещаше ръката му на кръста си, лицето му, долепено до нейното. Слава богу, че музиката беше много силна и не позволяваше какъвто и да е разговор. Един плодов коктейл не стигаше, за да придобие смелост, и малкото думи, които размениха, бяха съвсем банални. Сега всичко беше въпрос на време: щяха ли да отидат в хотел? Щяха ли да правят секс? Сигурно нямаше да е трудно, след като той бе казал, че не се интересува от секс, щеше да й се наложи чисто и просто да изпълни професионалните си задължения. Това щеше да изтрие у нея и най-малката следа от евентуална любов — и тя самата не знаеше защо се бе измъчвала толкова след първата им среща. Тази вечер Мария щеше да бъде Отзивчивата майка. Ралф Харт беше само един отчаян мъж, като него имаше милиони други мъже. Ако изиграеше добре ролята си, ако успееше да следва плана, който бе начертала за самата себе си, откакто бе започнала да работи в „Копакабана“, нямаше защо да се притеснява. Много бе рисковано да допусне до себе си този мъж, особено сега, когато усещаше миризмата му — и тя й харесваше, — докосването му — и то й харесваше, — и бе открила, че го очаква — а това вече не й харесваше.
За четирийсет и пет минути вече бяха изпълнили целия ритуал и мъжът се приближи до съдържателя на бара.
— Ще я взема за цялата вечер. Ще платя като за трима клиенти.
Собственикът вдигна рамене и отново си помисли, че бразилското момиче накрая ще падне в капана на любовта. Мария на свой ред се изненада: не знаеше, че Ралф Харт познава толкова добре правилата.
— Хайде да отидем у дома.
„Може би това е най-доброто решение“, помисли си тя. И въпреки че подобно нещо беше против всички наставления на Милан, в този случай тя реши да направи изключение. Освен че щеше да разбере дали е женен, или не, щеше да види как живеят прочутите художници и някой ден можеше да напише нещо за вестника в родния си град — за да разберат всички, че по време на престоя си в Европа се е движила в интелектуални и артистични кръгове.
„Какво абсурдно оправдание!“
Половин час по-късно те пристигнаха в едно селце, което се казваше Колони и се намираше недалеч от Женева; имаше си всичко — църква, хлебарница, кметство. А той самият живееше в истинска къща на два етажа, а не в апартамент! Първата й преценка: сигурно има много пари! Втората й преценка: ако беше женен, нямаше да се осмели да я доведе тук, защото винаги има любопитни хора.
И тъй, беше богат и неженен.
Влязоха в коридор с едно стълбище, което водеше към втория етаж, но те продължиха направо и стигнаха до двете стаи, които гледаха към градината зад къщата. В едната от стаите имаше голяма маса, а стените бяха покрити с картини. В другата стая имаше няколко дивана, столове, етажерки, пълни с книги, мръсни пепелници, чаши, които са били използвани отдавна, но още стояха тук.
— Мога да направя кафе.
Мария завъртя глава в знак на несъгласие. Не, не можеш да направиш кафе. Все още не можеш да се отнасяш с мен по по-различен начин. Отправям предизвикателство към собствените си демони, като правя точно обратното на това, което си обещах. Но нека не избързваме; днес ще изиграя ролята на проститутка, приятелка или Отзивчива майка, въпреки че в душата си съм Дете, което се нуждае от милувка. Накрая, когато всичко свърши, можеш да ми направиш кафе.
— В дъното на градината е студиото ми, там е и душата ми. А тук, между всички тези картини и книги, са мозъкът ми и мислите ми.
Мария се замисли за собствения си дом. Нямаше градина в дъното на двора. Нямаше и книги, с изключение на взетите от библиотеката, тъй като не беше нужно да харчи пари за нещо, което би могла да получи безплатно. Нямаше и картини, само един плакат на Цирка на акробатите от Шанхай, чиито представления тя мечтаеше да гледа. Ралф взе бутилката с уиски и предложи да й налее.
— Не, благодаря.
Той си наля и изпразни чашата наведнъж — без да сложи лед, без да губи време. Заговори на интелектуални теми, но Мария знаеше, че колкото и интересен да й се струваше разговорът, този мъж се страхуваше от онова, което щеше да се случи, след като сега бяха вече сами. Мария отново владееше положението.
Ралф си наля още едно уиски и сякаш между другото спомена:
— Имам нужда от теб.
Пауза. Дълго мълчание. Не му помагай да наруши мълчанието, нека да видим как ще продължи.
— Имам нужда от теб, Мария. В теб има светлина, въпреки че все още не ми вярваш и смяташ, че се опитвам чисто и просто да те съблазня с този разговор. Не ме питай: „Защо аз? Какво толкова особено има в мен?“ В теб няма нищо особено, нищо, което да мога да обясня на самия себе си. Но — такива са мистериите на живота — не съм в състояние да мисля за нищо друго.
