И макар че всички тези мъже винаги й бяха давали малко пари и бяха отнемали цялата й енергия, не бе възможно тя да не е научила нищо. Впрочем, ако някой от тях наистина търсеше любовта и ако сексът беше само част от това търсене, как би желала тя да се държат с нея? Какво би трябвало да се случи на първата среща?
Какво наистина би искала да се случи?
— Да получа подарък — каза Мария.
Ралф Харт не разбра. Подарък? Той вече й бе платил предварително в таксито за цялата вечер, тъй като познаваше правилата. Какво искаше да каже Мария с това? Изведнъж тя си бе дала сметка, че в настоящия миг е открила какво трябва да изпитат един мъж и една жена. Хвана го за ръцете и го заведе в една от стаите.
— Няма да се качваме в спалнята — каза Мария. Изгаси почти всички лампи, седна на килима и поиска той да седне срещу нея. Забеляза, че в стаята има камина.
— Запали камината!
— Но сега е лято.
— Запали камината! Ти искаш аз да насочвам стъпките ни тази вечер, точно това и правя.
Тя го погледна непреклонно, надявайки се той да открие отново нейната „светлина“. И Ралф я откри, защото отиде в градината, донесе оттам няколко цепеници, намокрени от дъжда, сложи в камината няколко стари вестника, за да изсуши огънят цепениците, и ги запали. Отиде до кухнята, за да си налее още уиски, но Мария го спря.
— Ти попита ли ме какво искам?
— Не те попитах.
— Знай тогава, че човекът, с когото си, трябва да съществува. Помисли за него! Помисли дали той не иска уиски, джин или кафе! Попитай го какво иска!
— Какво искаш да пиеш?
— Вино. Бих желала и ти да пиеш същото.
Той остави бутилката с уиски и се върна с бутилка вино. Цепениците вече се бяха разгорели; Мария изгаси малкото лампи, които светеха, и сега стаята бе сгрявана единствено от пламъците. Държеше се така, сякаш открай време знае коя е първата крачка: да признаеш правото на съществуване на другия, да знаеш, че той е тук.
Отвори чантата си и намери в нея писалка, която бе купила в един супермаркет. Но и всеки друг предмет би могъл да й послужи.
— Това е за теб. Когато я купих, исках да имам нещо, с което да си записвам идеите във връзка с управлението на фермите. Използвах я два дни, работих доста и се изморих. В нея се съдържа част от потта ми, от концентрацията ми, от волята ми и сега ти я подарявам.
Тя постави нежно писалката в ръката на Ралф.
— Вместо да ти купя нещо, което ти наистина би искал да имаш, давам ти нещо, което наистина е мое. Подарък в знак на уважение към човека, който е пред мен, с който го моля да разбере колко е важно за мен да бъда до него. Сега този човек притежава една малка част от мен самата, която му подарих съвсем спонтанно и доброволно.
Ралф стана, отиде до етажерката и се върна с някакъв предмет в ръка, който подаде на Мария.
— А това е вагон от електрическо влакче, което имах като дете. Не ми беше позволено да си играя с него самичък, понеже баща ми казваше, че влакчето било скъпо, американско. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам той да благоволи да сглоби влакчето в средата на стаята, но обикновено в неделя по цял ден слушаше опери. Ето защо влакчето оцеля, но в детството ми то не ми носеше никаква радост. Там горе пазя всички релси, локомотива, къщите, дори и книжката с упътването; защото имах влакче, което не беше мое, с което не играех.
По-добре щеше да е да го бях счупил заедно с всички останали играчки, които съм получавал и за които дори не си спомням, защото стремежът към разрушение е част от начина, по който детето открива света. Този непокътнат влак обаче винаги ми напомня за една част от детството ми, която не съм изживял, защото е била твърде ценна или пък твърде претоварена с работа за баща ми. Или може би защото всеки път, когато сглобяваше влакчето, той се страхуваше да не би да прояви обичта си към мен.
Мария се загледа в огъня. Случваше се нещо важно — и то не се дължеше нито на виното, нито на приятната обстановка, а на размяната на подаръците.
Ралф също се обърна към камината. Седяха мълчаливи, слушайки пращенето на пламъците. Пиеха вино и сякаш не беше нужно да говорят, да казват каквото и да било, да правят нещо. А само да стоят тук, един до друг, и да гледат в една и съща посока.
— В моя живот има много непокътнати влакчета — каза Мария след дълга пауза. — Едно от тях е сърцето ми. И аз играех с него само когато другите поставяха релсите, а те невинаги го правеха в подходящия момент.
— Но ти си обичала.
— Да, обичала съм. Много съм обичала. Толкова съм обичала, че когато моята любов ми поиска подарък, се изплаших и избягах.
— Не разбирам.
— Не е и нужно. Уча те на нещо, което и аз самата едва сега открих. Настоящето. Да подариш нещо, което е твое. Да дадеш, преди да поискаш нещо важно. Ти притежаваш моето съкровище: писалката, с която написах някои от мечтите си. Аз притежавам твоето съкровище: вагон от влакче, частта от детството, която не си изживял.
Сега аз поемам върху себе си част от миналото ти, а ти имаш малко от моето настояще. Колко е хубаво!
