Той цитира Сад, от когото не бях чела нищо, само бях чувала традиционните коментари за садизма като например това, че „опознаваме себе си само когато се сблъскваме с границите на собствените си възможности“, което е вярно. Но то е и погрешно, защото не е толкова важно да знаеш всичко за себе си; хората не са създадени единствено за да търсят мъдростта, но също и за да орат земята, да чакат дъжда, да сеят жито, да жънат, да пекат хляб.
Аз съм две жени едновременно: едната желае цялата радост, цялата страст и всички приключения, които животът момее да предостави. Другата иска да бъде робиня на рутината, на семейния живот, на нещата, които могат да бъдат планирани и осъществени. Аз съм домакиня и проститутка, като двете живеят в едно тяло и водят борба помежду си.
Срещата на една жена със себе си е игра, която крие сериозни рискове. Божествен танц. Когато се срещнем със себе си, в нас се сблъскват две божествени енергии, два свята. И ако по време на тази среща липсва необходимото уважение, единият свят унищожава другия.
Мария отново беше в хола на Ралф Харт, в камината отново гореше огън, те отново пиеха вино, седнали на пода, а всичко, което й се бе случило предишния ден с англичанина, й се струваше само сън или кошмар, в зависимост от душевното й състояние. В този момент тя отново търсеше смисъла на живота си или по-скоро онова безразсъдно себеотдаване, при което предлагаш сърцето си, без да искаш нищо в замяна.
Беше съзряла духовно, докато чакаше този момент. В крайна сметка бе открила, че истинската любов няма нищо общо с това, което си бе представяла — поредица от събития, предизвикани от любовната енергия, като влюбването, годежа, сключването на брак, раждането на децата, очакването мъжът да се прибере вкъщи, готвенето, увеселителния парк в неделя, отново очакването, остаряването заедно със съпруга, края на чакането, пенсионирането на съпруга, болестите, усещането, че вече е много късно двамата да изживеят заедно това, за което са мечтали.
Погледна мъжа, на когото беше решила да се отдаде и на когото беше решила да не разкаже никога това, което чувстваше в момента, защото то беше усещане, нямащо нищо общо с каквато и да било форма на съществуване, включително и физическата. Той изглеждаше по-непринуден, сякаш бе започнал един интересен период от живота му. Усмихваше се, разказваше за неотдавнашното си пътуване до Мюнхен, по време на което се бе срещнал с директора на някакъв голям музей.
— Попита ме дали картината с лицата на Женева е готова. Аз му казах, че съм срещнал едно от най-важните лица, които бих искал да нарисувам. Една жена, изпълнена със светлина. Но не искам да говоря за себе си, искам да те целуна. Желая те.
Желание. Желание? Желание! Точно така, това трябваше да бъде отправната точка за тази вечер, защото беше нещо, което тя познаваше много добре! Знаеше например, че желанието се пробужда, когато обектът на това желание се съпротивлява.
— Желаеш ме, така ли? Ето какво правим ние в момента. Ти си на по-малко от един метър от мен, бил си преди това в едно заведение, платил си за моите услуги, знаеш, че можеш да ме докосваш. Но не се осмеляваш. Погледни ме. Погледни ме и си представи, че аз може би не искам да ме гледаш. Представи си какво се крие под дрехите ми.
Ходеше винаги с черни дрехи на работа и не разбираше защо другите момичета от „Копакабана“ се опитваха да бъдат предизвикателни с дълбоките си деколтета и крещящите цветове, които носеха. Според нея, за да възбуди един мъж, тя трябваше да се облича като всяка друга жена, която той би могъл да срещне в офиса, във влака или в дома на някоя от приятелките на жена си.
Ралф я погледна. Мария усети, че той я съблича с поглед, и й се прииска да бъде пожелана по този начин, без физически контакт, както това може да стане в някой ресторант или на опашка в киното.
